Полет 800

Така демонстрираше силата си — чакаше да види как ще обявиш присъствието си. Помислих си дали да не извикам на арабски „Аллах акбар!“ и да се втурна към него, обаче предпочетох да се прокашлям.

Той се обърна и кимна.

Джак Кьоних е висок слаб мъж с късо подстригана сива коса, сиви очи и носи сиви костюми. Струва ми се, че би трябвало да оставят впечатление за стомана, обаче на мен ми напомнят за графит. Може би за бетон.

Той ми стисна ръката и посочи една кръгла маса.

— Сядай.

Седнах и Кьоних се настани срещу мен.

— Кейт ли ти каза, че искам да те видя?

— Да.

— Къде беше?

— В кабинета на капитан Стийн.

— После.

— А, разходих се, за да си проясня главата. Пурата му ме довърши. Искам да кажа, не се оплаквам, че пуши въпреки забраната, обаче…

— Дейвид ми каза, че искаш да напуснеш.

— Промених решението си. Освен ако вие не искате да напусна.

— Не. Искам да останеш тук.

Само дето не прибави „Където мога да те държа под око и да ти прееба живота“, обаче и двамата го разбирахме.

— Оценявам доверието ви — отвърнах.

— Не съм казвал подобно нещо. Всъщност изобщо не вярвам на твоята преценка. Но искам да ти дам още един шанс да си от полза за екипа и родината си.

— Отлично.

— Не се ебавай с мен, Джон. Не съм в настроение.

— Аз също.

— Добре. Тогава да минем на въпроса. Занимавал си се със случая с полет осемстотин в служебно време, въпреки изричните инструкции да не го правиш.

— Не изпълнявам заповедите на Лайъм Грифит.

— Не, ти изпълняваш моите заповеди и аз ти казвам, както казах на Кейт, че няма да се бъркаш в този случай. Защо ли? Защото е засекретен? Защото има някакъв заговор? Ако смяташ така, наистина трябва да си подадеш оставката и да проучиш този въпрос. И може би ще го направиш. Но засега искам да заминеш за Йемен и да се запознаеш с това какво се опитваме да постигнем по отношение на американската безопасност по света.

— И какво се опитваме да постигнем?

— Сам ще установиш.

— Защо точно в Йемен? Защо не там, където отива Кейт?

— Това не е наказание, ако си го мислиш. Почетно е да служиш в чужбина.

Ние дори не бяхме на една и съща планета, затова нямаше смисъл да споря с него.

— Благодарен съм ви за тази възможност — отвърнах. — Знам.

— И какво ще правя там?

— Подробно ще те осведомят в Аден.

— Добре. Не искам да съм прекалено усърден и посланичката да ме изгони.

Той ме изгледа ледено.

— Това е важно назначение. Загинаха седемнайсет американски моряци и ние непременно ще заловим виновниците.

— Нямам нужда от агитация. Върша си работата.

— Да. Обаче ще я вършиш по правилата.

— Чудесно. Това ли е всичко?

— Това е за Йемен. Кажи ми какво прави вчера.

— Разходих се на изток.

— Къде?

— На плаж.

— Не си почернял.

— Седях на сянка.

— Защо мобифонът и пейджърът ти бяха изключени?

— Имах нужда от психическо възстановяване.

— Добре, че го осъзнаваш.

Това наистина беше смешно и аз се усмихнах.

— Но никога повече не изключвай пейджъра си — прибави Кьоних.

— Слушам. Пейджърът и мобифонът ми ще работят ли в Йемен?

— Ще се погрижим да работят. Ще те попитам нещо: смяташ ли, че имаш някаква нова информация за полет осемстотин?

Е, това вече беше подвеждащ въпрос.

— Ако имах, вие пръв щяхте да научите.

— Това се разбира от само себе си. Сигурно си чул слуха за някакъв запис — равнодушно прибави той.

— Да.

— Много хора са го чули. Но подобно на всички слухове, митове и градски легенди, в него няма нищо повече — просто мит. Знаеш ли как се зараждат тези неща? Ще ти кажа. Хората изпитват непреодолима потребност да обяснят необяснимото. Имат нужда да вярват в съществуването на нещо — обикновено нещо неодушевено, например в Светия Граал или някакъв таен сборник с ръкописи — или, ако е извършено престъпление, някаква взривоопасна улика, която крие ключа за невъобразима загадка. Животът е по-елементарен.

— Понякога наистина е така.

— Затова хората с развинтено въображение си измислят, да речем, поразителна улика, която е била изгубена или скрита, но която, ако бъде намерена, ще разкрие абсолютната истина. Много хора започват да вярват в това нещо, каквото и да е то, защото им носи утеха и надежда. И скоро слухът за него се превръща в легенда и мит.

— Нещо не схващам. Кьоних се наведе към мен.

— Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът.

— Нито ракета ли?

— Нито ракета, по дяволите.

— От плещите ми се смъкна страхотен товар. Защо не отменим тая работа с Йемен и Танзания?

— В никакъв случай.

— Добре тогава, ако няма нищо друго, трябва да се обадя в пътническата служба.

Господин Кьоних остана седнал, затова и аз не се изправих.

— Знам, че си адски разочарован от случая с Халил, и всички споделяме твоето разочарование — заяви той.

— Добре. Обаче въпреки това разочарованието си е мое.

— И естествено, ти лично си ангажиран със случая. Искаш да го приключиш.

— Искам отмъщение.

— Както и да е. Знам, че гибелта на хората, които работиха по случая, дълбоко те е наранила. Кейт твърди, че като че ли не можеш да приемеш смъртта на Тед Наш.

— Хм… моля?