Полет 800

— Не непременно. Той бил бесен, защото за втори път ми се обяснявало, че този случай не е моя работа. Те не обичали да повтарят два пъти нещо, даже да е незначително. В спецчастта нямало място за изменници и умници. Гневът на Джак нямал нищо общо със самия случай, а с по-важните проблеми около подпомагането и поощряването на привържениците на теориите за заговорите и скандализирането на масмедиите.

— Защо ли не сме се сетили за това?

— Защото са алабализми.

— Надявам се, че си му го казала.

— Не му го казах. Отговорих, че напълно го разбирам.

Не бях съвсем сигурен каква е позицията на госпожа Мейфилд по тоя въпрос, затова се поинтересувах:

— И какво стана в крайна сметка?

— Пряко ми нареди да не се замесвам в това и обеща, че ако му дам дума, служебното ми досие няма да пострада.

— Ето, виждаш ли, не е голяма работа. Къде искаш да се срещнем за обяд?

Без да обръща внимание на въпроса ми, тя попита:

— Какво ти каза капитан Стийн?

— А, да бе. Стийн. Кьоних не му е съобщил нищо, освен че едно от проблемните ченгета, с други думи аз, трябва да бъде напляскано за нещо си. Даже се наложи да му обяснявам какъв според мен е проблемът, за да може да ме сдъвче за провинението. Получи се малко странно.

— Това ли е всичко?

— Общо взето. — Реших още да не споменавам за йеменската история, ако изобщо се наложеше да й кажа.

— Тогава защо Джак иска да те види?

— Не знам. А ти?

— И аз… Сигурно иска лично да те смъмри.

— Абсурд. Той ме обича.

— Всъщност не. Но те уважава.

— И аз го уважавам.

— Но… смята, че не ставаш за екипна игра. Сам го каза. Бои се, че може да дискредитираш спецчастта.

— Нима? Майната му. Той не може да търпи никое ченге в службата. Изнервяме го.

Кейт не отговори.

— Няма нужда да се срещам с Джак Кьоних — осведомих я. — Напуснах.

Тя ме погледна.

— Какво?!

— Стийн ме накара да избирам: или да не си вра носа в случая с полет осемстотин, или да напусна. Реших да напусна.

— Защо? Просто остави този случай, Джон. Не си струва да провалим кариерите си заради него.

— Може и да си струва. А може би не. Подадох оставка заради принципа. С други думи, писна ми тая работа. — Освен това не исках някой да може да ме прати в Йемен и да се ебава с живота ми. Обаче не го казах на Кейт.

— По-късно ще поговорим за това… — Тя замълча за миг. — И Джак ме накара да избирам между някои неща.

Знаех си, че не сме се отървали толкова леко.

— Първо, постоянно преместване някъде във вътрешността на Съединените щати. Второ, временно назначение в помощ на правния аташе на ФБР в разследването на атентата срещу американското посолство в столицата на Танзания, Дар ес Салам.

Изчаках, докато смеля тая информация, като избягвах погледа на Кейт.

— Ти си наясно естествено, че това е наказание, а не награда за добрата инициатива — заявих накрая.

— Той не ми представи нещата така.

— Какво ще правиш?

— Ти какво искаш да направя?

— Ами… Ню Йорк не ти харесва, затова приеми преместването в Дъбюк7 или някое друго затънтено място.

— Всъщност Ню Йорк ми харесва.

— Откога?

— Откакто ми предложиха да го напусна. Виж, Джон, ако приема временното назначение в Танзания, ще ми гарантират поне още две години в Ню Йорк. От друга страна, преместването във вътрешността на Щатите е постоянно. Ти ще трябва да подадеш молба за преместване там, където ме пратят, и може да минат години, докато се озовем в един и същи град. Ако изобщо се получи.

— Казах ти, аз ще подам оставка.

— Няма. И даже да подадеш оставка, ще напуснеш ли Ню Йорк, за да дойдеш с мен в Далас, Кливланд или Уичита?

— Ще те следвам навсякъде. Никога не съм ходил на запад от Единайсето авеню. Може да се окаже забавно.

Тя ме погледна, сякаш за да види дали съм сериозен. Не бях естествено.

— Ще си намеря работа като охранител в универсален магазин — прибавих. — Има и друга възможност — да кажа на Кьоних да върви на майната си.

— Това не е от полза за кариерата. Виж, мога да подам жалба, обаче е по-лесно да приема временното назначение в чужбина. Няма да е за повече от три месеца. После се връщам, проблемът е решен и ще можем да продължим нормалния си живот и работа. Накарах Джак Кьоних да обещае, че ще продължат договора ти за още две години в Ню Йорк.

— Моля те, недей да водиш преговори за моя договор вместо мен. Имам си адвокат за тая работа.

— Аз съм ти адвокат.

— Тогава аз ще ти казвам какво да правиш. А не обратно.

Кейт ме хвана за ръка.

— Джон, нека приема назначението в чужбина. Само така ще решим проблема.

Стиснах пръстите й.

— А аз какво ще правя сам в Ню Йорк? Тя принудено се усмихна.

— Прави каквото искаш. Обаче имай предвид, че ще пратя десет агенти денонощно да те наблюдават. По седем дни в седмицата.

Отвърнах на усмивката й и се замислих за тия интересни събития. По същество Кейт Мейфилд и Джон Кори, двама обикновени смъртни, бяха оскърбили боговете, които сега бяха решили да ни прогонят от „Акропола“ в Африка и Средна Азия. Другата възможност беше да легнем пред валяк.

— Защо и ти не подадеш оставка? — попитах я.

— Няма да подам оставка. Ти също.

— Ами тогава ще подам заявление да ме пратят в Танзания с теб.