Полет 800

— Ей, имам четири братовчедки на име Роксан Скаранджело. За какво ти е?

— Студентка от Университета на Пенсилвания или Пенсилванския щатски университет…

— Каква е разликата?

— Откъде да знам, по дяволите? Просто слушай. Между двайсет и пет и трийсетгодишна, живяла е в района на Филаделфия и може още да е там. Родена през юни, без дата и година.

— Това ли е всичко?

Нямаше причина да му казвам за лятната й работа, което щеше да го насочи към хотел „Бейвю“, а аз не исках.

— Да. Първо провери в университетите. Вторият е мъж, фамилията му е Брок, малкото му име е Кристофър. На около трийсет и пет години. Работи или е работил в хотелиерската промишленост. Последният му известен адрес отпреди пет години е на Лонг Айлънд.

— Не ми даваш почти никаква информация.

— Има татуировка на мишка, надничаща от гъза му.

— А, оня Кристофър Брок ли!

— Третата е жена, фамилията й е Гонзалес Перес, малкото й име е Лусита. Латиноамериканка естествено, родена в Салвадор, имиграционният й статут е неизвестен, около двайсет и пет годишна, работила в хотелиерската промишленост. — И прибавих: — С нея няма да имаш късмет. Съсредоточи се върху първите двама.

— Добре. За какво става дума?

— Не мога да ти кажа, Дом.

— Да позная ли?

Не отговорих.

— Обадих се на Хари Мълър, просто да го чуя и да видя харесва ли му работата при феберейците — продължи Фанели. — Стигнахме до Джон Кори и той каза, че се държиш странно. „Какво му е странното на това, че Кори се държи странно?“ — питам го. И той вика, че последните няколко дни те нямало и си разменял словесни съобщения с жена си. Още по-странно било това, че си купил два сандвича с наденица и изобщо не си опитал своя. После тая сутрин Мълър ми се обажда и казва, че Стийн разговарял с теб в кабинета си и че сега пак те нямало, само че тоя път чакал да му донесеш печена кифличка. Та…

— Нали трябваше да поемеш двойно убийство?

— Жертвите няма да избягат. Та от всичко това си направих извода, че си вреш носа в катастрофата на полет осемстотин.

— И как стигна до тоя извод? — спокойно попитах аз, въпреки че бях малко изненадан.

— Лесно. Просто събрах две и две.

— Какво си събрал?

— Ами, ти си питал Мълър дали е участвал в разследването на катастрофата, казал си му, че си ходил на панихидата, освен това знам, че Кейт е работила по случая, както и Мари Губитози. А сега търсиш някакъв тип на име Брок, дето преди пет години живял на Лонг Айлънд. Съвпадение ли? Едва ли. Виждам връзка между всичко това, Джон.

Понякога забравям, че синята мрежа работи двупосочно, забравям и че Дом Фанели е умно ченге.

— Трябваше да станеш детектив — отвърнах. — Добре, хайде да видим дали ще успееш да ми намериш тия имена.

— За кога ти трябват?

— След около два месеца.

— Би трябвало да съм готов след около две седмици. Или след два дни. Ще ти се обадя.

— Не бързай. Заминавам за два месеца за Йемен.

— Къде е тоя Йемен, по дяволите?

— Има го на картата. Пращат ме там, за да ме научат как се изпълняват заповеди.

— Отврат. Може би ще е по-добре да изпълняваш заповедите.

— Точно това правя. Заминавам за Йемен.

— Там като на Стейтън Айлънд ли е?

— Да, обаче феберейците имат по-голяма власт. Освен това Кейт заминава за Африка, за да научи същия урок.

— Мама мия. Преебали са ви. Ей, ще наглеждам апартамента ти, докато те няма.

— Ще ти дам ключ. Обаче не го превръщай в любовно гнездо.

— В какво? Ей, приятел, какво ще се случи с мен, ако феберейците загреят, че търся ония хора? Ще получа ли безплатен билет за Йемен?

— Няма да загреят. Ти няма да разпитваш ония хора, нито ще влизаш в контакт с тях. Интересува ме само къде са. По-нататък аз ще се погрижа, когато се върна.

— Дадено. Хайде да пием по бира, преди да заминеш.

— По-добре не. В момента ме държат под око. Ще оставя ключа от апартамента в офиса на домоуправителя.

— Добре. Ей, струва ли си?

Разбрах въпроса му.

— Отначало не бях сигурен. Обаче системата току-що ме срита в ташаците. Затова сега трябва да й го върна.

Фанели замълча за миг, нещо напълно несвойствено за него.

— Да — накрая отвърна той. — Ясно. Само че понякога просто трябва да изтърпиш удара.

— Понякога. Но не и тоя път.

— Имаш ли нещо ново по случая?

— Кой случай?

— Добре. Кога заминаваш?

— Сигурно във вторник.

— Обади ми се, преди да заминеш.

— Не. Ще ти се обадя, когато се върна. Не ме търси, докато съм там.

— Даже не знам къде е това място, по дяволите. Предай добър път на Кейт. Ще се видим, като се върнеш.

— Благодаря, Дом. — Затворих и се запътих обратно към Федерал Плаза.

Както веднъж беше казал някой, дефиницията на лудост е всеки път да правиш едно и също и да очакваш различни резултати. Според тая дефиниция определено бях луд.

30

Влязох в кабинета на господин Кьоних, внушителна ъглова стая с чудесен изглед към Световния търговски център, Статуята на свободата, Стейтън Айлънд и пристанището.

Бях влизал там няколко пъти и нито един от поводите не беше особено радостен. Тоя ден нямаше да е по-различен.

Джак Кьоних стоеше до един от прозорците с гръб към мен и гледаше пристанището.