Полет 800

— Ако сте мъртъв, изпълнителите, посочени във вашето завещание, имат право да уредят имуществените въпроси — поясни тя. — Но ако само изчезнете, положението става адски досадно. Нали разбирате? Искам да кажа, мъртъв ли сте, или сте жив? Кой ще ви плаща наема и всичко останало?

— Джак Кьоних.

— На кого ще оставите пълномощно? Не е задължително да е правист. Просто човек, на когото имате доверие да подписва чековете ви и да ви представлява, докато ви открият.

— Кого е упълномощил Елвис Пресли?

— Какво ще кажете за жена ви?

— Тя сигурно ще е в Африка.

— Убедена съм, че ще й позволят да се прибере. Жена ви. Става ли?

— Искате да кажете, че ако изчезна или ме отвлекат, жена ми ще получи достъп до чековата ми книжка, спестовните ми сметки, кредитните ми карти и заплатата ми, така ли?

— Точно така.

— Ами ако след година се появя и установя, че съм разорен?

Момичето се засмя.

Не бях чак толкова свикнал да съм женен и това беше мигът на истината.

— Кого упълномощи жена ми? — попитах невръстната правистка.

— Тя още не е идвала тук.

— Ясно… добре де, нека е жена ми.

Тя вписа името на Кейт в документа, аз го подписах и момичето го завери нотариално на място.

Свършихме още някои неща и тя накрая ме осведоми:

— Това е всичко. Желая ви приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнете.

— Ако ме отвлекат, ще ви пратя картичка.

С Кейт бяхме решили да не си тръгваме заедно, затова си уговорихме среща в шест часа в „Еко“. Аз отидох там пръв и както винаги, вътре гъмжеше от прависти, главно адвокати, които можеха да се търпят един друг само в нетрезво състояние.

Поръчах си двоен дюърс. В края на бара зърнах хубава жена и мина известно време, докато разбера, че това е бившата ми с нова прическа и цвят на косата. Погледите ни се срещнаха, Робин се усмихна, вдигна чаша и пихме наздравица отдалече. Факт е, че в редките случаи, когато разговаряме или се срещаме, все още се разбираме. Тя ми даде знак да отида при нея, обаче аз поклатих глава й си поръчах още един двоен скоч.

Появиха се неколцина мъже и жени от полицейската страна на двайсет и шестия етаж, сред които Хари Мълър, и аз се присъединих към тях. После пристигнаха неколцина приятелчета на Кейт и беше логично да предположа, че това е малко изпращане.

Кейт дойде със свои колеги и към шест и половина в заведението се събрахме петнайсетина души от КТС, включително Джак Кьоних, който никога не пропуска възможността да покаже, че е обикновен човек.

Кьоних произнесе кратко слово, което едва се чуваше сред всеобщата глъчка, обаче до мен стигнаха думите „дълг“, „всеотдайност“ и „саможертва“. Може да се упражняваше за надгробната ми реч.

Робин, на която й стиска повече, отколкото на мнозина мъже, дойде и се представи на някои мои колеги, после се приближи до мен и си разменихме въздушна целувка.

— Някой спомена, че заминаваш за Йемен — каза тя.

— Сигурна ли си? На мен ми казаха Париж.

Робин се засмя.

— Все същият си.

— Защо да развалям съвършенството?

Кейт си проправи път към мен.

— Робин, това е жена ми Кейт — представих я аз.

Двете се ръкуваха.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза Кейт.

— И на мен ми е приятно да се запозная с теб — искрено отвърна Робин. — Чух, че заминаваш за Танзания. Имате интересна работа.

После се заприказваха и ми се прищя да съм някъде другаде.

— Ремонтира ли апартамента? — попита Робин.

— Още не — информира я Кейт. — В момента работя върху Джон.

Двете се заляха в смях. Защо ли не се смеех и аз?

— Къде е шефът ти? — попитах Робин.

Тя хвърли поглед към мен.

— Работи до късно. Имаме среща тук за вечеря. Искате ли да вечеряте с нас?

— Когато двамата работехте до късно и още бяхме женени, никога не ме канеше да вечерям с вас. Какъв е поводът?

— Ти също работеше до късно — студено отговори Робин. — Е, приятен път. — Тя се обърна и тръгна към отсрещния край на бара.

— Нямаше нужда да се държиш грубо — смъмри ме Кейт.

— Не съм много изтънчен. Добре, да вървим.

— Още петнайсет минути. Трябва да сме любезни с хората. — Тя се отдалечи, за да се смеси с навалицата.

Кьоних си тръгна пръв, както винаги, последван от повечето феберейци, които бяха дошли заради Кейт и не искаха да се мотаят много с ченгетата.

Към мен се приближи Дейвид Стийн.

— Взе правилното решение.

— Като се имат предвид възможностите, нямах друг избор.

— Напротив, имаше. Ще се върнеш на чисто и даже ще имаш известно влияние. Трябва да продължиш да работиш по случая с Халил и да забравиш оная история. Нали така?

— Да.

— Сериозно.

— Напълно сериозно.

— Познавам те. Не са те прецакали — осведоми ме той. — Просто ти се дава втори шанс. Кейт го разбира.

— И аз разбирам, че тая фирма обикновено не дава втори шансове. Как така извадих такъв късмет?

Капитанът се наведе към мен.

— Адски си ги уплашил. — После се обърна и се отдалечи.

Тая вечер като че ли ми беше писано да се натъквам на най-омразните си хора — видях Лайъм Грифит да влиза и да се насочва към бара. Поръча си пиене, след което дойде при мен и вдигна чаша.

— Лек път.

Искаше ми се да го пратя на майната му, обаче го попитах:

— Забравили ли са чадърчето в чашата ти?

Той се усмихна. Защо не?