Полунощ

— Ти нямаш представа как са нещата тук — или как действа търговията с роби. Всеки ден…

Стефан удари с две ръце по бюрото. Вече наистина беше ядосан.

— Тя е била заловена от търговци на роби? Докато ти си се свалял с принцесата?

— Принцеса Жезалин не се сваля — сряза го с леден глас Деймън. — Нито пък аз. И както и да е, оказа се, че в крайна сметка всяко зло за добро, защото сега знаем къде са Седемте съкровища на китсуне.

— Какви съкровища? И кого го е грижа за съкровища, когато цял един град е разрушен от китсуне?

Деймън отвори уста, затвори я, сетне погледна Стефан с присвити очи.

— Нали каза, че си говорил с Бони за всичко това.

— Говорих с Бони — отвърна Стефан безстрастно. — Поздравих я.

Тъмните очи на Деймън лумнаха от гняв. За миг Стефан си помисли, че ще му се озъби или ще му се нахвърли. Ала накрая процеди през стиснатите си зъби:

— Всичко е заради проклетия град, не разбираш ли? Онези съкровища включват най-голямата звездна сфера, която някога е била пълна със Сила. И тази Сила може да е достатъчна, за да се спаси Фелс Чърч. Или поне да се попречи на пълното му погубване. Може би дори да се прочисти от всички съществуващи малахи и само с един удар да се унищожат Шиничи и Мисао. Това достатъчно благородно ли е за теб, малки братко? Достатъчна причина ли е?

— Но да заведеш Бони…

— Ако искаш, ти можеш да останеш тук с нея! Прекарайте живота си тук! Навярно би трябвало да спомена, че без нея никога нямаше да мога да започна експедицията, а и тя е решена да тръгне. Освен това ние няма да се върнем по същия начин. Трябва да има по-лесен начин да се стигне от Крепостния вход до Земята. Едва ли ще оцелеем по обратния път, така че по-добре се моли и на дявола да има такъв.

Стефан беше изненадан. Никога досега не бе чувал брат си да говори с такава страст за нещо, отнасящо се до хората. Тъкмо се канеше да му отговори, когато зад него се разнесе вик на чист, първичен гняв. Беше плашещо — и тревожно, защото Стефан щеше да разпознае този глас навсякъде и по всяко време. Защото бе гласът на Елена.

27

Стефан се извъртя и видя Бони, увита само с една кърпа. Опитваше се да възпре Елена, която беше в подобно одеяние. Косата на Елена бе мокра и невчесана. Нещо я бе накарало да изскочи от ваната и да изтича право в коридора.

Стефан бе изненадан от реакцията на Деймън. Нима бе тревога искрата, проблеснала в бездънните му тъмни очи, толкова пъти оставали абсолютно равнодушни, докато бяха наблюдавали хиляди катастрофи, нещастия, беди и жестокости?

Не, невъзможно. Но определено приличаше на това. Елена приближаваше. Гласът й отекваше звънко в просторния коридор.

— Деймън! Виждам те! Не мърдай оттам — идвам, за да те убия!

Този път проблясването не можеше да се сбърка. Деймън погледна към полуотворения прозорец.

Междувременно Бони бе изгубила битката с Елена, която тичаше като газела към кабинета. Очите й обаче не бяха кротки като на сърна. Стефан зърна опасния блясък в тях, докато любимата му го избягна в устрема си — най-вече защото той не се осмели да я сграбчи за кърпата, а всяка останала част от тялото й бе хлъзгава от пяната. Сега Елена се изправи пред Деймън, който стана от стола.

— Как си могъл? — изкрещя тя. — Да използваш Бони по този начин — да й въздействаш с внушението, да я упоиш — и то само за да заграбиш това, което не ти принадлежи! Да използваш почти цялата Сила, останала в звездната сфера на Мисао — нима не помисли какво ще направи Шиничи, когато разбере? Той насочи гнева и омразата си към нас — и само един Бог знае дали пансионът още го има?

Деймън отвори уста, но Елена не бе свършила.

— А след това да доведеш Бони в Тъмното измерение — не ми пука дали си искал да пропиляваш отварянето на Портата, или не. Знаеше, че не бива да я водиш тук.

Сега вече Деймън се ядоса.

— Аз…

Но Елена го прекъсна без колебание.

— А след като си я довлякъл тук, си я изоставил. Изоставил си я уплашена, сама, заключена в една стая, без да й е разрешено да погледне дори през прозореца, с колекция от звездни сфери, които ти дори не си си дал труда да провериш — но които са били напълно неподходящи и заради тях са я преследвали кошмари! Ти…

— Ако малката тъпачка просто бе проявила капка здрав разум да чака кротко…

— Какво? Какво каза?

— Казах, че ако малката тъпачка просто бе проявила капка здрав разум…

Стефан, който се раздвижи, затвори за секунда очи. Отвори ги тъкмо навреме, за да види плесницата и да почувства пълната Сила, която Елена бе вложила в нея. Главата на Деймън се завъртя.

Това, което го сащиса — макар че бе заел определена позиция тъкмо заради това, — бе ръката на Деймън, която се стрелна нагоре като глава на кобра. Не последва ответен удар, но Стефан вече бе вдигнал Елена високо във въздуха и бе отстъпил назад, извън обсега му.

— Пусни ме! — извика Елена, опитвайки се да се изскубне от ръцете на Стефан или поне да стъпи отново на земята. — Ще го убия!