— От четири години се репчим взаимно със Сандерсън. Той е въздух под налягане. Единственото плашещо нещо в него е дъхът му. Слава богу, че е принуден да носи маска.
— Значи той е бил пушачът — учуди се Балард. — Помислих, че е Дюпри.
— Сандерсън е. А сега лошата новина. Не мога да те представлявам занапред, щом вече не работиш в управлението.
— Разбирам, права си.
— Мога да ти препоръчам способен адвокат, ако се наложи някой да те защитава.
— Благодарна съм ти.
— Но не вярвам да се наложи, защото не мисля, че ще възникнат някакви съмнения относно твоите действия. Пример за самоотбрана като по учебник. И искам да кажа нещо не като юрист — ти беше страховита тази вечер, Рене, а не аз.
— Не потръгна както го бях планирала.
— Искаш ли да те откарам донякъде?
— Не, някой ме чака отвън, струва ми се.
— Добре. Много приятно ми беше.
Докоснаха юмруците си вместо ръкостискане и Бозуел се отдалечи към изхода. Балард отиде към нишата на групата по сексуални престъпления. Лайза Мур не вдигна глава, макар че я видя. Кларк бе свалил маската си. С изпънати показалец и палец изигра пантомима — стрелба, издухване на дима от цевта и прибиране на револвера в кобура като каубой от Дивия Запад.
— Някакви успехи в идентифицирането на онези двамата? — попита Балард.
— Работим по въпроса — отговори Кларк. — Но имаме заповед от лейтенанта. Вече не можем да говорим е тебе.
Тя кимна.
— То се знае.
Излезе от стаята и вярваше, че е за последен път. Тръгна към изхода покрай кабинета на лейтенанта. Робинсън-Рейнълдс седеше зад бюрото си без маска и говореше по телефона. Балард го погледна в очите и отмина безмълвно.
Бош я чакаше пред участъка, облягаше се на своя стар „Чероки“.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Засега. Но това не е краят.
45.
В сряда сутринта Балард и Бош бяха в терминал на международното летище на Лос Анджелис заради полет 3598 на „Аеро Мексико“ от Канкун. Бош бе облякъл костюм, държеше лист, на който Балард бе разпечатала името ГИЛБЪРТ ДЕНИНГ. Стояха до лентата за багажа и изхода от митницата, където професионални шофьори чакаха клиентите си. Самолетът кацна преди трийсет и пет минути, но Денинг още не се появяваше. Балард имаше в телефона си негова снимка, която Хана Стовал й изпрати. Но с изискването всички да носят маски не беше лесно да разпознаеш някого по половин лице.
Летището беше почти безлюдно. Малцината пътници идваха през автоматичните врати на вълни — групички с куфари на колелца или бутащи багажни колички, между които минути наред нямаше никакво движение. Шофьорите и семействата, които чакаха свои близки, все така се взираха в шестте врати.
Балард вече се питаше дали са пропуснали да забележат Денинг, когато е излязъл покрай тях, или се е качил в буса за друг терминал. И изведнъж мъж с шапка на „Доджърс“ и тъмни очила, който носеше само раница на едното рамо, застана пред Бош и посочи листа с надписа.
— Ей, това съм аз, но не съм поръчвал кола с шофьор. Моята е на паркинга.
Балард го доближи бързо.
— Господин Денинг? Необходимо е да поговорим за вашата бивша приятелка.
— Какво?…
— За Хана Стовал. Трябва да поговорим с вас. Бихте ли дошли с нас, моля?
— Не, никъде няма да ходя, докато не ми обясните какво става. Хана добре ли е?
— Тук сме с цел да ви помогнем, господине. Бихте ли…
— За какво говорите? Не ми е нужна никаква помощ. От полицията ли сте? Покажете ми значките си или поне някакви документи.
— Не сме от полицията. Опитваме се да предотвратим тяхно разследване по случая. Едва ли би ви харесало, господин Денинг.
— Какво според вас не бива да научава полицията?
— Вашата вина за изпращането на двама мъже да подложат Хана на физическо и сексуално насилие.
— Какво?! Ама че лудост. Махнете ми се от главата.
Той отстъпи крачка назад, за да заобиколи Бош отляво. Бош му препречи пътя и каза:
— Това е единственият ви шанс да уредим въпроса. Тръгнете ли си, полицията ще се заеме с вас. Гарантираме ви.
Денинг го подмина към изхода от терминала. Бош се обърна и го изпроводи с поглед. Балард направи крачка след Денинг, но Бош хвана ръката й.
— Чакай.
Видяха го как излезе през остъклената врата и пристъпи към пешеходната пътека, зад която се простираше паркингът. Неколцина стояха и чакаха зелената светлина.
— Ще се огледа — каза Бош.
И позна — Денинг се озърна, сякаш проверяваше дали двамата още са на мястото си. После се обърна напред припряно, а колите спряха с мигането на светофара. Хора тръгнаха към паркинга. Денинг направи три крачки по пътеката, врътна се и пое решително към вратата. Влезе в терминала и се върна при Балард и Бош.
— Какво искате?
— Да дойдете с нас — каза Балард, — за да поговорим.
— Нямам пари. А хората от медицинската служба ми казаха, че сега трябва да съм в карантина десет дни.
— Стойте си в карантина колкото искате след разговора. Ако не желаете, не се съмнявам, че ще намерят за вас единична килия в окръжния затвор.
Денинг пребледня и отстъпи.
— Добре, добре, да вървим.
Този път излязоха заедно от терминала.
Предложиха му да седне отзад в колата на Балард. След десет минути се отдалечаваха от летището по булевард „Сенчъри“.