Полунощ в Ел Ей

— Нещо против да ползвам вашата лента? — добави тя.

И пак не дочака отговор.

— Ще смятам, че си казал „да“.

Натисна с коляно, остави револвера на гърба му, събра китките му и започна да омотава лентата около тях. Усещаше, че той се напряга да раздели ръцете си.

— Не ми се противи — заповяда тя.

— Не се противя — кресна той приглушено. — Не мога да ги наместя удобно.

Балард отвори с бутончето сгъваемия нож и сряза лентата. Взе си оръжието и стана. Сложи ролката и ножа на бюрото, посегна надолу и смъкна грубо скиорската маска от главата му, лицето му се удари в пода, обрамчено от освободената червена коса.

— Господи, сцепих си устната!

— Това е най-малкият ти проблем.

Балард взе дистанционното за гараж — от същия тип програмиращи се устройства, каквото получи и тя от управителя, който я настани от името на собствениците. Той й каза, че сдружението на собствениците променя кода веднъж годишно като мярка за сигурност, и обеща да й съобщи навреме следващата комбинация. Сега знаеше как Среднощните бяха влизали в домовете на всички свои жертви.

— Кой ви даде кода за вратата на гаража? — попита Балард. Онзи си мълчеше и тя промърмори: — Все едно, ще научим.

Премести се встрани от него.

— Обърни глава да ти виждам лицето.

Той се обърна послушно, имаше малко кръв по устните. Изглеждаше млад, на не повече от двайсет и пет години.

— Да чуя пълното ти име.

— Няма да ти кажа името си. Като искаш да ме арестуваш, направи го. Влязох с взлом, голямата работа. Вкарай ме в ареста, ще видим какво ще стане после.

— Има лоша новина за тебе, хлапе. Не съм ченге и не съм тук, за да те арестувам.

— Дрън-дрън. Личи си каква си.

Балард се наведе и му показа револвера по-отблизо.

— Ченгетата си носят белезници и не са въоръжени с такива револверчета. Но когато ние приключим с тебе и партньора ти, ще ви се иска да бяхте арестувани.

— Да бе, „вие“. Що ли не виждам никого друг в къщата.

— Скоро ще научиш.

Искаше да стегне и глезените му с лента, за да не се надигне някак, но искаше и да го разприказва. Не че бе научила нещо от него досега, но й се струваше, че колкото повече говори този мъж, толкова по-голям става шансът да изтърве нещо полезно или важно.

— Разкажи ми за снимките.

— Какви снимки?

— И за видеозаписите. Знаем, че с твоето приятелче сте записвали изнасилванията. За какво ви бяха? За себе си ли правихте тези записи, или за друг?

— Не ти разбирам шибаните приказки. Какви изнасилвания, ма? Влязох да гепя каквото намеря. Това беше.

— И с кого си говорите по телефона?

— С шофьора, който ще ме откара.

Той се размърда, дясната му буза опираше в пода, гледаше нагоре към нея. Тя отвърна с изваждането на телефона си, за да го снима. И той веднага завъртя лицето си надолу.

— Това ще го има навсякъде в интернет — каза Балард. — Всеки по света ще знае кой си и какво си правил.

— Я си го начукай, ма.

— Как ги избирахте? Питам за жените.

— Искам адвокат.

— Ти май не разбираш, Брайън, че не си в ръцете на полицията или изобщо в ръцете на традиционната система на правораздаване, така да се каже. Позна наполовина. Аз бях ченге, но вече не съм. Махнах се, защото системата не работи. Не върши онова, за което е създадена — да брани невинните граждани от чудовища като тебе. И сега ти попадна в друга система на правосъдие. Ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем, после ще си получиш заслуженото.

— Да знаеш, че си шибано изкукала.

— Какво имаше предвид, когато каза, че „онзи тип“ не споменал нито думичка за убежището в гардеробната?

— Не те знам за какво дрънкаш. Не съм казвал нищо такова.

— Кой ви каза за Хана Стовал?

— Тая пък коя е?

— Кой ти даде кода за гаража?

— Никой. Искам адвокат. Още сега.

— Никакъв адвокат не може да ти помогне, защото тук няма закони.

Чу телефона си и го взе. Обаждане от Хари Бош. А часовникът на екрана й подсказа, че не спази уговорката да се чуват на кръгъл час — закъсняваше с десет минути. Прие обаждането и каза първа:

— Спипах единия.

— Как тъй го спипа?

— Както го казах. Щом докопам и втория, ще те повикам да ги откараме.

Бош се запъна, но прозря веднага играта й.

— В момента го разпитвам — добави Балард. — Тоест опитвам се. Ако не иска да говори, ще го направим по твоя начин.

— Идвам.

— Чудесно. Можем да го направим и така.

— Знам, че му играеш представление. Искаш ли да повикам униформените?

— Все още не. Всичко е както трябва.

— Но аз наистина идвам.

Балард пак сложи телефона на бюрото. Взе телефона на насилника, който се оказа защитен с код. Но беше настроен да показва получени съобщения и се виждаше част от последното: „… говорих с оня тип, добавила е убежището, след като той…“.

— Бри, имаш си текстче тук.

— Трябва да имаш съдебно решение, за да ми ровичкаш в телефона.

Балард се изсмя насила.

— Прав си… ако бях в полицията. Както и да е. Съобщението е от твоя партньор. Попитал онзи тип, а убежището в гардеробната било добавено по-късно. След какво по-точно? След като Хана го изрита на улицата ли? И му каза да й се разкара от живота?

— А бе, шибаняци, кои сте вие? — промърмори Брайън.