Полунощ в Ел Ей

Искаше да се избави от мрачните мисли и се включи към камерата в залата за игри на „Кучешки дом“, за да види как е Пинто. Въпреки малкото и мътно изображение успя да различи своето куче, легнало под скамейка — само гледаше какво правят другите кучета, може би беше твърде плашливо, за да се присъедини към тях. Обичта й към това кученце се бе пробудила бързо, недоумяваше защо някой би го тормозил и изоставил.

И сред тази бъркотия в ума си стигна до решение. Може и да беше внезапно, но си знаеше, че вървеше отдавна към този момент.

Махна изображението от екрана и написа кратък имейл до лейтенант Робинсън-Рейнълдс. Препрочете го още два пъти и натисна бутона за изпращане.

И се потопи незабавно във вълна от облекчение и увереност. Направи верния избор. Нямаше да съжалява.

Умуването беше прекъснато от Лайза Мур, която й върна обаждането от мобилния си номер.

— Рене, какви ги вършиш, мамицата му?!

— Какви ги върша ли? Я да видим. Попаднах на ясна следа и тръгнах по нея. Знам, че може да ти звучи нестандартно, обаче…

— Отстранена си. И трябва да кротуваш.

— А Среднощните ще кротуват ли според тебе? Да не мислиш, че си ги наплашила? Лайза, с дребната си мръсотия миналата седмица, за да натриеш носа на лейтенанта, само си ги накарала да си променят начина на действие. Още искат да вилнеят и знам къде ще дойдат. Този път ще дойдат при мен.

— А ти къде си?

— Хайде да направим така — бъди готова. Ще ти се обадя, ако имам нужда от тебе.

— Рене, чуй ме — нещо се е объркало с разсъдъка ти. Където ще да си, нуждаеш се от подкрепление и подробен план. С такава щуротия даваш на управлението всичко необходимо, за да се отърве от тебе. Не можеш ли да разбереш?

— Твърде късно е за това. Аз се отървах от тях.

— Това пък що за приказка беше?

— Напуснах току-що. Изпратих заявлението си на лейтенанта.

— Не можеш да постъпиш така, Рене. Прекалено кадърно ченге си, за да го направиш.

— Вече го направих.

— Ако е така, защо си там? Изчезвай и викай подкрепление. Търсиш си белята…

— Търся си я открай време. Но вече не съм ченге. Значи не спазвам правила. Ще ти се обадя, когато си ми нужна. Ако се стигне до това.

— Не мога да го проумея, какво си…

Балард прекъсна разговора. И почувства в същия миг как се изцеждат от нея въодушевлението и увереността, че е права.

— Гадост…

Стана и пъхна телефона в задния джоб на панталона. Взе револвера и го отпусна надолу до крака си. Направи крачка към вратата, искаше да обиколи къщата още веднъж, за да запомни точно разположението на стаите, ако трябва да се прокрадва по тъмно.

Тъкмо излезе в коридора и къщата потрепери. Не беше трус, само слаба вибрация. И тя разбра, че някой е отворил вратата на гаража.

43.

Балард побърза да отстъпи в тъмния офис. Отначало чакаше до вратата. През коридора имаше пряка видимост за стрелба към хола и входната врата. Зад свода отляво беше кухнята и успяваше да види единия край на вратата към гаража. Вторачи се в нея, все още навела надолу револвера.

Скоро усети отново вибрациите в пода, значи вратата на гаража се затваряше. И след няколко секунди видя как топчестата дръжка на вратата в кухнята се завъртя. Вратата се отвори навътре и отначало й пречеше да разгледа влизащия.

После вратата се затвори — там стоеше мъж с тъмносин гащеризон, който се ослушваше. Балард се дръпна заднешком по-навътре в плътните сенки на стаята, следеше с едно око мъжа. Дори не дишаше.

Той носеше ръкавици от черна синтетика, на главата си имаше навита нагоре зелена скиорска маска, защото не очакваше да завари никого в къщата. Щеше да я намести пред лицето си, когато Хана Стовал се върне от разходката. Върху гащеризона имаше препаска с чантичка отпред. По веждите и бакенбардите му личеше, че е червенокос.

— Добре, влязох — каза той. — Виждаш ли я някъде?

Балард се смръзна. Той говореше на някого. Зърна малка бяла слушалка в дясното му ухо. Имаше не кабел, а безжична връзка с телефона, закрепен на дясната му мишница с еластична лента, каквито ползват бегачите.

Не бе предвидила, че двамата ще поддържат връзка през цялото време. Още един пропуск в план, който вече изглеждаше целият на дупки.

— Ясно — каза мъжът. — Ще огледам вътре. Кажи ми, когато я видиш.

Той се премести извън тясната ивица от кухнята, която беше достъпна за погледа на Балард. Чу отварянето и затварянето на хладилника. Последваха стъпки по паркета — отиваше в хола. Чуваше и звук, който не успяваше да разгадае. Някакво пляскащо потупване през неравни интервали. Пак се разнесе гласът му, но беше по-отдалечен от нея.

— Кучката няма почти нищо за ядене в шибания хладилник.

Той мина покрай вратата към коридора и тя видя, че подхвърля една от ябълките, които бе сложила в хладилника. Това обясняваше странните звуци. Трябваше да измисли нещо. Щом червенокосият можеше да разговаря във всеки миг с партньора си, налагаше се да го обезвреди така, че неговият партньор да не се усети и да не побегне.

Искаше да залови и двамата.