Последна саможертва

наването на самонараняването пробуди нещо в нея. Сведе очи

към ръцете си. Те бяха голи... и обезобразени от разрези. Раз-

резите, които си правеше, когато повече не можеше да издър-

жа на напрежението, породено от магията на духа. За нея това

беше единственият отдушник на напрежението, ужасяващ

начин за облекчение. Но сега, като ги огледа, Лиса забеляза,

че разрезите ѝ са по-дълбоки и по-големи от преди. Подобни

разрези граничеха със самоубийство. Тя отново вдигна глава.

– Кого... кого съм наранила?

– Не помниш ли? – попита доктор Оленски.

Лиса поклати глава и отчаяно огледа лицата на останалите,

докато жадно търсеше отговорите. По едно време погледът

 296 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ѝ се прикова върху мен, но и моето лице бе мрачно и тъжно,

също като на Диърдри.

– Всичко е наред, Лис – опитах се да я успокоя. – Всичко

ще бъде наред.

Не бях изненадана. Аз, естествено, точно това бих казала.

Винаги съм се стараела да подкрепям Лиса. Винаги съм била

загрижена за нея.

– Това не е важно – заговори Диърдри меко и утешител-

но. – Важното е никой повече да не бъде нараняван. Не искаш

да нараниш никой друг, нали?

Разбира се, че Лиса не искаше, но обърканият ѝ мозък се

отплесна в друга посока.

– Не ми говорете като на някое дете! – Изрече го толкова

силно, че гласът ѝ изпълни стаята.

– Нямах намерение да прозвучи така – изрече Диърдри, ис-

тински образец на търпеливост. – Ние просто искаме да ти

помогнем. Искаме да си в безопасност.

Параноята надделя над останалите емоции на Лиса. Никъ-

де не можеше да намери сигурност. Бе убедена в това... но в

нищо друго. Имаше нещо, свързано със сън. Сън, сън...

– В Тарасов ще се погрижат за теб – обясни ѝ доктор Олен-

ски. – Ще се постараят да се чувстваш удобно.

– Тарасов? – извикахме едновременно двете с Лиса. Тази

другата Роуз стисна юмруци и се огледа с ярост в очите. Ти-

пична реакция за мен.

– Тя няма да отиде на онова място – изръмжа Роуз.

– Да не мислиш, че на нас ни се иска да правим това? – по-

пита Диърдри. За пръв път видях хладнокръвната ѝ фасада да

се пропуква. – Не го искаме. Но духът... това, което причиня-

ва... нямаме избор...

В спомените на Лиса се възкресиха сцените от нашето пъ-

туване до Тарасов.

Студените, студени коридори. Стенанията. Тесните килии.

Припомни си още отделението за психично болните, в което

бяха заключени владеещи магията на духа. Заключени завинаги.

– Не! – изкрещя тя и скочи от масата. – Няма да ме из-

пратите в Тарасов! – Огледа се за спасителен изход. Между

нея и вратата бяха двете жени. Лиса не можеше да побегне.

 297 

р и ш е л м и й д

Каква магия да използва? Със сигурност имаше нещо, кое-

то да свърши работа. И докато търсеше подходяща магия, я

завладя духът.

Другата Роуз сграбчи Лиса за ръката в опит да я спре, ся-

каш усещайки как духът надига глава.

– Има и друг начин – предложи другото ми аз на Диърдри

и доктор Оленски. – Аз мога да го изтръгна от нея. Способна

съм да го отнема от нея, така както Ана го е правила за свети

Владимир. Мога да премахна мрака и неуравновесеността. И

Лиса отново ще бъде здравомислеща.

Всички ме зяпнаха удивено. Е, да, не мен, а другата Роуз.

– Но тогава ще проникне в теб, нали? – попита доктор

Оленски. – И няма да изчезне.

– Не ме е грижа – тръснах глава упорито. – Ще отида в

Тарасов, но не изпращайте нея. Мога да правя това, докато тя

има нужда.

Лиса се втренчи в мен, неспособна да повярва на чутото. В

хаотичните ѝ мисли се прокрадна радостна нотка. Да! Изход.

Спасение. Тя нямаше да полудее. Нямаше да отиде в Тарасов.

Сетне, някъде сред бъркотията в мислите ѝ...

– Ана се е самоубила – промърмори Лиса. Все още не въз-

приемаше ясно реалността, но тази конкретна мисъл се оказа

достатъчна, за да успокои тутакси хаотично блуждаещите ѝ

мисли. – Тя е полудяла, понеже се е опитвала да помогне на

свети Владимир.

Моето друго аз не искаше да погледне към Лиса.

– Това е само една легенда. Аз ще отнема мрака. Изпра-

тете мен.

Лиса не знаеше какво да прави, не знаеше какво да мисли.

Не искаше да отиде в Тарасов. От този затвор получаваше

кошмари. И ето че аз ѝ предлагах изход, предлагах ѝ да я спа-

ся, както винаги го бях правила. Лиса го искаше. Искаше да

бъде спасена. Не искаше да полудява като другите владеещи

магията на духа. Ако приемеше предложението ми, щеше да

бъде свободна.

Обаче... в последния миг, преди да вземе решението, осъз-

на колко много бе загрижена и за мен. Толкова много жертви

бях направила за нея. Как можеше да ми позволи да направя

 298 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

и това? Каква приятелка би била, ако ме осъди на доживотни

страдания? Тарасов я плашеше. Животът в клетка я плашеше.

Но аз да се изправя пред това, я плашеше още повече.

Нямаше идеално решение. Тя искаше всичко да изчезне.

Може би, ако само затвори очи... почакай. Отново си спомни.

Сънят. Тя се намираше в сън, подчинен на магията с духа. От

нея се искаше само да се събуди.

Само кажи „Стоп“.

Този път беше още по-примамливо. Да каже думата, беше

най-лесният изход, съвършеното решение. Никакъв Тарасов

за никоя от нас двете, нали? Усети как ѝ олекна, как хаотични-