Последна саможертва

ният, с когото искам да изградя бъдещето си.

– Казваш го сега, но само почакай. Има и по-добри въз-

можности. Нали чу как се пошегува Ейдриън? Малки Драго-

мирчета. Когато след няколко години станеш готова да имаш

деца, ще трябва да народиш цял рояк. Фамилията Драгомир

трябва отново да стане стабилна и многобройна. А аз? Аз не

съм достатъчно отговорен, за да се справя с това.

– Ти ще бъдеш чудесен баща – възрази му тя.

– Да – подсмихна се той иронично. – И ще бъда също голя-

 291 

р и ш е л м и й д

ма придобивка за теб – принцеса, омъжена за мъж от фамилия

на стригои.

– Въобще не ми пука за това и ти го знаеш! – Вкопчи се

в ризата му и го застави да я погледне в очите. – Обичам те.

Искам да бъдеш част от моя живот. И нищо друго няма значе-

ние. Изплаши ли се? Да не би да си се изплашил от тежестта

на името Драгомир?

Той отвърна очи.

– Нека да кажем, че това име не е лесно за носене.

Тя го разтърси.

– Не ти вярвам! Ти от нищо не се страхуваш! Никога пред

нищо не си отстъпвал.

– Но сега отстъпвам. – Нежно я отдалечи от себе си. – Аз

наистина те обичам. Ето защо не мога да направя това. Така

ще е най-добре.

– Но ти не можеш... – Лиса посочи с ръка към моя гроб, но

Кристиан вече бе започнал да се отдалечава. – Не можеш да

го направиш! Тя си отиде. Ако и ти си отидеш, няма да остане

никой...

Но Кристиан си беше отишъл, изчезнал в мъглата, която я

нямаше само преди броени секунди. Лиса остана само с моя

надгробен камък за компания. И за пръв път в живота си тя

действително беше съвсем сама. Беше останала сама, когато

семейството ѝ умря, но тогава аз бях нейната опора, винаги до

нея, готова да я защитавам. Когато се появи и Кристиан, той

също прогони самотата, изпълни сърцето ѝ с любов.

Ала сега... сега и двамата си бяхме отишли. Семейството ѝ

бе загинало. Тази празнота вътре в нея заплаваше да я погълне

и това бе повече от загубата на връзката ни. Да си самотен,

е нещо ужасно, ужасно. Няма при кого да отидеш, няма на

кого да се довериш, никого не го е грижа какво се случва с

теб. Беше сама и в гората, но онова преживяване въобще не

можеше да се сравнява с това. Това не можеше да се сравнява

с нищо.

Като се огледа, тя си пожела да легне в моя гроб и да сло-

жи край на мъките си. Но... почакай. Тя действително можеше

да сложи край на всичко. Кажи само „Стоп“, ѝ беше казала

старицата. Това бе всичко, което се изискваше, за да прекрати

 292 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

тази болка. Но нали това бе сън, създаден от магията на духа?

Наистина изглеждаше по-реалистичен и по-всепоглъщащ от

всичко, с което някога се бе сблъсквала, но накрая ще се съ-

буди и сънят ще свърши. Само една дума и това щеше да се

превърне в избледняващ кошмар.

Загледана в безлюдния кралски двор, тя едва не изрече ду-

мата. Но... искаше ли да сложи край? Беше се заклела да се

пребори с тези изпитания. Ще се предаде ли заради един сън?

Сън, че е останала съвсем сама? Беше толкова тъжно, но вле-

деняващата истина отново я порази: аз никога не съм била

сама. Не знаеше дали би могла да се справя сама, но после

осъз на, че ако не беше сън – защото, мили Боже, толкова ре-

ално ѝ се струваше, – в истинския живот нямаше магическата

дума „Стоп“. Ако не можеше да преодолее самотата на сън,

тогава никога нямаше да се справи с нея, докато е будна. И

колкото и да я изплаши това, тя реши да не отстъпва. Нещо я

подтикна да закрачи към мъглата и тя тръгна... сама.

Очакваше мъглата да я отведе в градината край църквата.

Но вместо това светът наоколо отново се промени и тя се озо-

ва на заседание на Кралския съвет, което не беше затворено

за посетители, затова имаше доста морои като наблюдатели.

Но за разлика от друг път, сега Лиса не седеше сред зрители-

те, а край масата на Кралския съвет, заобиколена от трина-

десет стола. Тя седеше на мястото на фамилията Драгомир.

Средният стол, принадлежащ на монарха, беше зает от Ариа-

на Шелски. Определено е сън, подсказа ѝ някаква рационална

част от мозъка ѝ. Тя си бе извоювала място в съвета, а Ариана

бе спечелила трона. Прекалено хубаво, за да е истина.

Както винаги, в Кралския съвет се водеше разгорещен де-

бат. Позната бе и темата на разискванията – законът за въз-

растта. Някои от членовете на съвета възразяваха с довода, че

това решение е неморално. Други припомняха, че заплахата

от стригоите е прекалено голяма. Отчайващите времена изис-

кват отчаяни действия, повтаряха те.

Ариана погледна нататък през масата към Лиса.

– Какво мисли фамилията Драгомир? – Сега Ариана не беше

толкова любезна, както преди в микробуса, нито толкова враж-

дебна, както беше Татяна. Ариана си оставаше неутрална, като

 293 

р и ш е л м и й д

кралица, ръководеща съвета и събираща информацията, която ѝ

бе необходима. Всички погледи в залата се насочиха към Лиса.

Неизвестно защо, но от главата ѝ се изпариха всички смис-

лени идеи. Езикът ѝ надебеля в устата. Какво мислеше тя?

Какво бе мнението ѝ за закона за възрастта? Отчаяно се опит-

ваше да измисли някакъв отговор.

– Аз... аз мисля, че е лош.

Лий Шелски, който би трябвало да е заел мястото на фами-