Последна саможертва

нах, че при подбора на кандидати за монарх навярно е общо-

прието на изпитите да ги придружава техният антураж – дори

и при изпити, неочаквано започващи посред нощ. Или може

би не бяха толкова неочаквани. Територията на кралския двор

беше наглед безлюдна, но когато групата на Лиса достигна до

крайната цел – малко странично крило на стара тухлена сгра-

да, – трябваше да премине покрай групи от морои, застанали в

коридорите. Очевидно се беше разчуло за предстоящия изпит.

 286 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Насъбралите се почтително ѝ направиха път. Някои – ве-

роятно адвокати на другите кралски фамилии – я гледаха не-

доволно. Но повечето от присъстващите ѝ се усмихваха на-

сърчително и надаваха викове за „завръщането на дракона“.

Неколцина дори протягаха ръце, за да я докосват, сякаш за

късмет или за да почерпят от нейната сила. Все пак тълпата

сега не беше така многочислена, както при първия изпит. Това

намали донякъде притеснението ѝ, но не разклати решимостта

ѝ да се отнася сериозно към изпитите. Лицата на зрителите

сияеха от страхопочитание и в същото време бяха любопитни

дали тя няма да е следващият им владетел.

Една врата в края на коридора бележеше края на пътуване-

то ѝ. Нито на Кристиан, нито на Еди беше нужно да се обясня-

ва, че са дотук. Преди да последва единия от пазителите вътре, Лиса погледна двамата през рамо, черпейки сила и подкрепа

от обичните си лица.

След епичното приключение при първия изпит Лиса очак-

ваше нещо също толкова плащещо. Но вместо това завари

вътре една много стара жена морой, настанена удобно в

кресло сред почти празната стая. Ръцете ѝ бяха отпуснати

в скута и стискаха нещо увито в кърпа. Жената си танани-

каше и изглеждаше много доволна. Като казах стара, имам

предвид, че действително беше много възрастна. Мороите

могат да живеят почти сто години, но тази старица очевидно

бе прехвърлила тази преклонна възраст. Бледата ѝ кожа бе

осеяна с бръчки, а посивялата ѝ коса беше изтъняла и оре-

дяла. Усмихна се, когато видя Лиса, и ѝ посочи с кимване

един празен стол. Между двете остана само една масичка със

стъклена гарафа с вода върху нея. Пазителите оставиха две-

те жени сами в помещението.

Лиса се огледа. Нямаше никакви други мебели. Само една

врата се виждаше на стената, противоположна на вратата, от

която бе влязла. Седна на стола и се обърна към старата жена.

– Здравейте – каза Лиса, като се опитваше да звучи увере-

но. – Аз съм Василиса Драгомир.

Леката усмивка на жената се разшири, разкривайки жълти-

те ѝ зъби. Един от кучешките ѝ зъби липсваше.

– Вашата фамилия винаги се е отличавала с добрите си ма-

 287 

р и ш е л м и й д

ниери – изграчи старицата. – Повечето от идващите тук на-

стояват веднага да се залавяме за работа. Но аз помня дядо ти.

Той също спазваше учтивия тон по време на неговите изпити.

– Познавали сте дядо ми? – възкликна Лиса. Той беше ум-

рял още когато тя е била малка, много малка. После схвана

другото значение на думите на непознатата: – И той е канди-

датствал за крал?

Жената кимна.

– Премина през всичките изпити. Мисля, че той щеше да

спечели изборите, ако не се беше оттеглил в последния мо-

мент. След това останаха да се конкурират само Татяна Иваш-

ков и Джейкъб Тарус, но решението бе взето чрез жребий за-

ради равните им постижения. Фамилията Тарус беше много

близо до трона и още ги е яд.

Лиса никога не бе чувала тази история.

– Защо се е оттеглил дядо ми?

– Защото точно тогава се роди брат ти. Фредерик реши да пос-

вети цялата си енергия на семейството си, вместо на нацията.

Лиса можеше да го разбере. От колко членове се е състоял

родът Драгомир тогава? Дядо ѝ, баща ѝ и Андре – както и май-

ка ѝ. Ерик Драгомир нямаше нито братя, нито сестри. Лиса

знаеше малко за дядо си, но ако беше на негово място, също

би предпочела да прекарва повече време със сина си и внука

си, вместо да слуша – като Татяна – безкрайни речи.

– Това ли е изпитът? – попита Лиса, след като мълчаливата

пауза се проточи прекалено дълго. – Нещо като интервю?

Старицата поклати глава.

– Не. Това е. – Разви това, което бе скрито под кърпата в

скута ѝ. Показа се една голяма чаша със столче – бокал или

потир, не бях сигурна кое от двете названия е по-подходящо.

Но беше страхотно красива, изработена от сребро, което ся-

каш грееше със собствена светлина. От всички страни беше

инкрустирана с кървавочервени рубини, проблясващи при

всяко завъртане на чашата. Жената я изгледа с любов.

– На повече от хиляда години е, а още не е изгубила блясъка

си. – Взе гарафата и напълни чашата с вода, докато двете с Лиса

обмисляхме думите ѝ. Хиляда години? Не бях експерт по мета-

лите, но дори и аз знаех, че за толкова дълго време среброто би

 288 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

трябвало да потъмнее. Жената подаде чашата на Лиса. – Изпий

водата. И когато поискаш да спреш, кажи само „Стоп“.

Лиса се пресегна към чашата, силно смутена от странните

инструкции. Какво се очакваше да спре? Пиенето на водата?

Но разбра веднага, щом пръстите ѝ докоснаха чашата. Или

поне донякъде. През нея премина лека тръпка, която ѝ беше

добре позната.

– Омагьосана е – каза Лиса.

Старицата кимна.