Последна саможертва

– Заредена е с всичките четири елемента, както и с отдавна

забравената магия на духа.

Омагьосана е и с духа, помисли си Лиса. Това я накара

да настръхне. Магиите с различните елементи имаха разно-

образни въздействия. Елементът земя – както татуировката,

която получи – често се свързваше с магии, използващи вну-

шението. Комбинацията от всичките четири елемента в сре-

бърен кол осигуряваше уникален жизнен заряд, способен да

унищожи безсмъртните стригои. Но духът... да, тя бързо бе

разбрала, че магията с духа може да има непредвидими ефек-

ти. Нямаше съмнение, че водата засилваше магията, но Лиса

предугаждаше, че духът щеше да играе ключова роля. Макар

това да бе силата, която гореше в кръвта ѝ, тя още я плашеше.

Магията, с която тази чаша бе заредена, беше сложна, отвъд

уменията ѝ и тя се изплаши от силата ѝ. Старицата я гледаше

втренчено, без да мига.

Лиса се поколеба само за миг. И отпи от водата.

Светът около нея избледня, след което се материализира

отново в нещо съвършено различно. И двете разпознахме как-

во беше това: сън, подвластен на магията на духа.

Лиса вече не се намираше в почти празната стая. Беше на-

вън, вятърът разпиляваше дългата ѝ коса върху лицето ѝ. Тя

я отметна настрани, доколкото можа. Не беше сама, всички

около нея бяха в черно, и тя скоро разпозна църквата в крал-

ския двор и гробището. Лиса също бе цялата в черно, с дълго

вълнено палто, за да я пази от студа. Всички се бяха събрали

около един гроб. Най-отпред се бе изправил свещеник. Цър-

ковните му одежди бяха единственото цветно петно в този

сив кав ден.

 289 

р и ш е л м и й д

Лиса направи няколко крачки напред, като се опита да

види чие име беше издълбано на надгробната плоча. Това,

което откри, шокира повече мен, отколкото нея: РОУЗМАРИ

ХАТАУЕЙ.

Името ми бе изсечено в гранита с величествени, красиви

букви. Под името се виждаше звездата на бойната слава –

знак, че съм убила повече стригои, отколкото можеха да бъдат

изброени. Под нея бяха изсечени три реда на руски, румънски

и английски. Не се нуждаех от английския превод, за да разбе-

ра какво се казваше във всеки ред, защото беше стандартно за

гробовете на всеки пазител: „Преданост завинаги“.

Свещеникът изговаряше думите, обичайни за всяко погре-

бение, като ми даде благословията на религия, в която не бях

сигурна дали вярвам. Ала това бе най-малко странното нещо,

имайки предвид, че наблюдавах собственото си погребение.

Когато той свърши, Албърта зае мястото му. Да се възхва-

ляват постиженията на покойника, също беше нормално, ко-

гато изпращаха някой пазител... а Албърта можеше да разка-

же много за мен. Ако бях там, щях да се трогна до сълзи. Тя

завърши с описанието на последната ми битка, в която съм

загинала, докато съм защитавала Лиса.

Това вече не ми се стори чак толкова странно. Не ме раз-

бирайте погрешно. Всичко, което се случваше там, беше

напълно откачено. Но ако наистина това бе собственото ми

погребение, беше съвсем логично да съм загинала, браней-

ки Лиса.

Самата Лиса обаче не споделяше тези мои чувства. Но-

вината ѝ подейства като плесница в лицето. Внезапно усети

ужасяваща празнота в гърдите си, все едно част от самата нея

я беше напуснала. Връзката ни беше еднопосочна, но Робърт

се беше заклел, че загубата на партньора му го довела до аго-

ния. Сега Лиса го разбираше, измъчвана от тази ужасяващо

болезнена самота. Липсваше ѝ нещо, което никога дори не бе

знаела, че притежава. Сълзи напираха в очите ѝ.

Това е само сън, каза си тя. Всичко това е сън. Но никога

не бе имала сън като този, създаден с магията на духа. Досе-

гашните ѝ подобни преживявания бяха винаги с Ейдриън, пък

и тези сънища повече приличаха на телефонни разговори.

 290 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Когато опечалените си тръгнаха от гробището, Лиса усети

как една ръка я докосна по рамото. Кристиан. Преливаща от

благодарност, тя се хвърли в прегръдките му, докато се опит-

ваше да сподави сълзите си. Усещаше го истински, реален, со-

лиден. Сигурен.

– Как се случи това? – попита тя. – Как можа да се случи?

Кристиан я пусна. Ала сега кристалносините му очи бяха

по-сериозни и по-скръбни от всякога.

– Знаеш как. Онези стригои се опитаха да те убият. Тя се

пожертва, за да те спаси.

Лиса нямаше никакъв спомен, но сега това не бе най-ва-

жното.

– Не мога... не мога да повярвам, че това се е случило. –

Агонизиращата празнота в нея нарасна още повече.

– Имам още лоши новини – продължи Кристиан.

Тя го изгледа с удивление.

– Какво може да бъде по-лошо от това?

– Напускам.

– Напускаш... какво? Двора?

– Да. Напускам всичко. – Тъгата по лицето му се задълбо-

чи. – Напускам и теб.

Челюстта ѝ едва не увисна.

– Какво... какво не е наред? Какво съм направила?

– Нищо. – Стисна ръката ѝ, сетне я пусна. – Обичам те. Ви-

наги ще те обичам. Но ти си такава, каквато си. Ти си послед-

ната Драгомир. Винаги ще се намира нещо, което да те отнема

от мен... а аз само ще бъда пречка по пътя ти. Ти трябва да

възродиш своя род. Но аз не съм този, от когото се нуждаеш.

– Разбира се, че си! Ти си единственият за мен! Единстве-