Последна саможертва

ще, Сидни Сейдж щеше да бъде последната, за която бих се

сетила.

Соня се намръщи, цялото ѝ внимание бе насочено към на-

шия алхимик.

– К-какво имаш предвид?

– Ами... какво точно беше обещанието ти? Да не казваш

на никого, че Ерик Драгомир е имал любовница, която му е

родила дете?

Соня кимна.

– И да не казваш кои са те?

Соня отново кимна.

Сидни я дари с най-топлата усмивка, която бях виждала да

раздава.

– Обещала ли си да не казваш къде са те? – Соня кимна и

усмивката на Сидни леко помръкна. Сетне очите ѝ светнаха. –

Обещала ли си да не водиш никого при тях?

Соня се поколеба, несъмнено обмисляйки думите ѝ. Бавно

поклати глава.

– Не.

– Значи... можеш да ни заведеш при тях. Но без да ни каз-

ваш точно къде са те. Така няма да нарушиш обещанието си.

– Може би – промълви Соня несигурно.

– Няма да нарушиш обещанието си – повтори Сидни. – А

това наистина, наистина много ще помогне на Лиса.

Пристъпих напред.

 280 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Ще помогне и на Михаил.

При споменаването на бившия ѝ любим челюстта на Соня

увисна.

– Михаил? Познаваш ли го?

– Той е мой приятел. Както и на Лиса. – Почти щях да кажа,

че ако намерим липсващия Драгомир, тогава бихме могли да

заведем Соня при Михаил. Но като си припомних терзанията

на Дмитрий, че не е достоен за обич, реших засега да не при-

бягвам до тази тактика. Не знаех как би реагирала Соня на

една среща с някогашния си любим. – И той иска да помогне

на Лиса. Но не може. Никой от нас не може. Не разполагаме с

достатъчно информация.

– Михаил... – Соня отново сведе поглед към ръцете си, а по

страните ѝ се търкулнаха сълзи.

– Ти няма да нарушиш обещанието си. – Сидни беше тол-

кова убедителна, че с пълен успех можеше да владее духа. –

Просто ни заведи. Това биха искали Михаил и Лиса. Това е

най-правилното, което можеш да направиш.

Не зная кой аргумент беше най-убедителен за Соня. Може

би споменаването на Михаил. Или идеята да „постъпи пра-

вилно“. Може би, също като Дмитрий, Соня искаше да изкупи

греховете си като стригой и възприемаше това като евентуал-

на възможност за опрощение. Вдигна глава и погледите ни се

срещнаха.

– Ще ви заведа – прошепна тя.

– Предстои ни пътуване – обяви Сидни. – Пригответе се.

Двамата с Дмитрий все още стояхме един до друг, но гне-

вът ни започна да се разсейва. Сидни щеше да се пръсне от

гордост и всячески се стараеше да успокои Соня.

Дмитрий погледна надолу към мен с лека усмивка, която

почти изчезна, когато осъзна колко сме близо един до друг.

Макар че не бях съвсем сигурна. Лицето му не издаваше поч-

ти нищо. Колкото до мен, много добре осъзнавах близостта

ни. Тялото и уханието му ми действаха опияняващо. По дяво-

лите! Защо всяка схватка с него само усилваше привличането,

което изпитвах? Усмивката му се върна, когато наклони глава

към Сидни.

– Ти сгреши. Тя наистина е новият генерал.

 281 

р и ш е л м и й д

Усмихнах се в отговор, надявайки се, че не е усетил реак-

цията на тялото ми от близостта ни.

– Може би. Но всичко е наред. Ти можеш да си полковникът.

Той повдигна вежди.

– О? Да не би да се понижаваш? Полковникът е веднага

след генерала. Ти каква си тогава?

Пъхнах ръка в джоба си и размахах победоносно ключо-

вете на хондата на Сидни. Бях ги свила, когато влязохме в

къщата.

– Аз съм шофьорът – осведомих го.

 282 

Г л а в а 2 1

В крайна сметка не аз бях шофьорът.

Нито „генерал“ Сидни, за голямо нейно възмущение,

въпреки че Дмитрий набързо ѝ обясни защо.

Всичко започна, когато Виктор откри, че колата му има

„повреда в двигателя“. Не беше щастлив от факта, но не от-

прави обвинения. Все пак, според мен, всички – дори Соня

и Робърт – може би се досещаха, че повредата не беше слу-

чайна. Това означаваше, че всички трябваше да се натъпчем в

хондата, която не беше предназначена за толкова много път-

ници. Заради това Дмитрий измисли остроумен план за раз-

пределението ни по седалките. Разбира се, една от тези „се-

далки“ се оказа просто мястото за багаж най-отзад. Не беше

много тясно, но когато Сидни узна, че се предвижда това да

бъде нейната седалка, обвини Дмитрий, че я обижда допъл-

нително, след като ѝ бе отнел ключовете за колата.

Не се осмелих да ѝ го кажа, но ми се стори съвсем разумно

тя да се настани отзад. Схемата за местата на Дмитрий беше

съобразена с това да се сведат до минимум заплахите вътре в

колата. Дмитрий бе зад волана, а Робърт – до него. На задната

седалка бяха Виктор и Соня, а аз се настаних помежду им.

Така се осигуряваше по един пазител на всеки ред, братята

бяха разделени, а владеещите магията на духа също не бяха

един до друг. Когато му възразих, че той можеше да си разме-

ни мястото с моето, без да се нарушават мерките за сигурност,

Дмитрий ми напомни, че няма да е безопасно аз да шофирам,

 283 

р и ш е л м и й д

защото не е изключено внезапно да се потопя в съзнанието

на Лиса. Беше съвсем разумен довод. А колкото до Сидни...

е, нали тя не беше нито заплаха, нито боец, така че спокойно

можеше да заеме мястото за багажа най-отзад. И като загово-

рихме за ненужен товар...

– Трябва да се отървем още сега от Виктор и Робърт – про-

мърморих на Дмитрий, докато натоварвахме в хондата провизи-