Последна саможертва

на двора. Тя започна да я върти между пръстите си.

– Не зная дали мога. Не зная дали мога да я ям.

– Разбира се, че можеш. – Припомних си как Дмитрий също

гледаше неуверено храната. – С шоколадова глазура е. Много

е вкусна.

Тя отхапа колебливо една малка хапка. Сдъвка я сигурно ми-

лион пъти и накрая преглътна. Затвори за миг очи и въздъхна.

– Каква сладост! – Бавно продължи да отхапва малки хап-

ки. Отне ѝ сякаш цяла вечност, за да изяде половината по-

ничка, и накрая спря. Дотогава вече бях видяла сметката на

три и нетърпението ми да свърша най-после някаква работа

нарастваше с всяка изминала минута. Една част от него се

дължеше на раздразнението от духа, а друга бе постоянното

ми безпокойство, породено от желанието да помогна на Лиса.

– Соня – заговорих мило, напълно съзнавайки колко адски

ще се ядоса Дмитрий, задето пренебрегвах инструкциите му. –

Искаме да поговорим с теб за нещо.

– Мм-хм – промърмори тя, а погледът ѝ се плъзна към ро-

яка пчели, кръжащ над цветовете на орловите нокти.

– Имаш ли роднина... някоя жена, която, ъ-ъ, да е родила

бебе преди време.

– Разбира се – отвърна тя. Една от пчелите отлетя от ор-

ловите нокти и кацна върху роза. Соня продължаваше да се

взира в цветето. – Много.

– Бъди по-точна, Роузмари – обади се Виктор. – Съвсем

точна.

Прехапах устни. Знаех, че избухването ми щеше да раз-

строи Соня. А навярно и Робърт.

– Това е било тайно бебе – продължих. – И ти си била посо-

чена като бенефициент на банкова сметка, за да се грижиш за

бебето... банкова сметка, открита от Ерик Драгомир.

Главата на Соня рязко се извърна към мен. В лазурносините

ѝ очи сега нямаше и следа от замечтаност и отнесеност. Мина-

ха няколко секунди, преди да заговори. Гласът ѝ беше студен

и твърд – не като гласа на стригой, но определено смразяващ.

С подобен тон обикновено отрязваш някого.

– Не, не зная нищо за това.

 275 

р и ш е л м и й д

– Тя лъже – рече Робърт.

– Не са ми нужни свръхестествени сили, за да го разбера и

аз – изсумтя подигравателно Сидни.

Пренебрегнах и двамата.

– Соня, известно ни е, че ти знаеш, и наистина е много

важно да намерим това бебе... ъ-ъ, дете. Личност. – Имахме

предположение за възрастта, но не бяхме стопроцентово си-

гурни. – Преди малко каза, че си се тревожила за Лиса. Това

ще ѝ помогне. Тя се нуждае от тази информация. Трябва да

узнае, че има още един жив член на семейството ѝ.

Соня насочи вниманието си отново към пчелите, но знаех,

че вече не ги гледа.

– Не зная нищо. – Гласът ѝ потрепери и нещо ми подсказа,

че може би не бива да я притискам. Не бях сигурна дали се

бои, или е на ръба да избухне от гняв.

– Тогава защо си посочена в банковата сметка? – Въпросът

зададе Виктор.

– Не зная нищо – повтори тя. Гласът ѝ би могъл да превърне

росата по декоративните дървета в ледени висулки. – Нищо.

– Престани да лъжеш – рече Виктор остро. – Знаеш нещо и

ще ни го кажеш.

– Хей! – възкликнах аз. – Замълчи. Ти нямаш право да я

разпитваш.

– Ти явно не се справяш особено добре.

– Млъквай, разбра ли? – Погледнах отново към Соня. По-

гледът ми се смекчи и се усмихнах. – Моля те. Лиса е в беда.

Това ще ѝ помогне. Преди малко каза, че искаш да ѝ помог-

неш, нали така?

– Аз обещах... – промълви Соня. Гласът ѝ бе толкова тих,

че едва го чувах.

– Обещала си какво? – подканих я. Търпение. Търпение.

Трябваше да си напомня да бъда спокойна. Не можех да рис-

кувам тя да се срине.

Соня стисна очи и прокара трескаво ръце през косата си,

също като капризно дете, което се кани да избухне.

– Обещах да не казвам. Обещах да не казвам на никого...

Изпитах желание да изтичам при нея и да я разтърся. Тър-

пение. Търпение.

 276 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Нямаше да те караме да нарушиш обещанието си, ако не

беше важно. Може би... може би бихме могли да се свържем с

тази личност... – На кого беше обещала? На любовницата на

Ерик? – И да разберем дали тя може да ни каже.

– О, за Бога! – не се сдържа Виктор. – Това е абсурдно и

няма да ни доведе до никъде. – Погледна към брат си. – Робърт?

До този момент Робърт седеше безучастен, но след заповед-

та на брат си се наведе напред.

– Соня?

Все още объркана, тя се извърна, за да го погледне... и ли-

цето ѝ застина.

– Кажи ни каквото искаме да узнаем – заговори Робърт.

Гласът му беше успокояващ и гальовен, но в тона му се про-

крадваше зловеща нотка. – Кажи ни кое е това дете и къде е.

Кажи ни коя е майка му.

Този път наистина скочих на крака. Робърт използваше

внушението, за да получи отговорите. Очите на Соня остана-

ха приковани в него, но тялото ѝ започна да трепери. Устните

ѝ се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В главата ми

бушуваше вихрушка от мисли. Внушението щеше да ни по-

могне да научим това, което искахме, но нещо ми казваше, че

не е правилно...

Соня прекъсна размислите ми. Тя скочи не по-малко пърга-

во от мен. Все още се взираше в Робърт, но вече не с онзи вце-

пенен, хипнотизиран поглед. Беше прекъснала внушението и

сега... сега беше бясна. Лицето ѝ, което преди миг изразяваше

страх и уязвимост, сега пламтеше от гняв. Не притежавах ма-

гически сетива, но след като толкова дълго съм била с Лиса,