Последна саможертва

двете са споделяли един и същи любовник.

– Аз все още не го вярвам. Не и без доказателство. Амбро-

уз се закле, че убийството е политическо, а не лично.

– Амброуз е сред заподозрените.

Стигнаха до стаята на Лиса.

– По-трудно е, отколкото мислех. – Влязоха вътре и Крис-

тиан обви ръце около нея.

– Знам. Но заедно ще се справим. Ще разрешим загадката.

Но... може би някои неща трябва да си останат само между

нас. Сигурно преувеличавам, но мисля, че е по-добре да не

 266 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

казваме на Ейдриън, че майка му е имала идеалния мотив да

убие леля му.

– О, така ли мислиш? – Тя отпусна глава на гърдите му и се

прозина.

– Време е за сън – рече Кристиан и я поведе към леглото.

– Трябва да си взема душ.

– Първо поспи. По-късно ще си вземеш душ. – Отметна

завивките. – Аз ще спя с теб.

– С мен или до мен? – попита Лиса сухо и се плъзна в лег-

лото.

– Истински сън. Имаш нужда. – Той се сгуши до нея, пре-

гърна я и зарови лице в рамото ѝ. – Разбира се, ако искаш,

след това ще се впуснем в някоя официална сесия на съвета...

– Кълна се, че ако кажеш „малки Драгомирчета“, ще спиш

в коридора.

Бях сигурна, че щеше да последва един от саркастичните

отговори на Кристиан, негов патент, но му попречи поредното

почукване на вратата. Той вдигна раздразнено глава.

– Не отваряй. Този път наистина.

Но това не бе присъщо на Лиса. Измъкна се от прегръдки-

те му и от леглото.

– Не е Ейдриън...

– Тогава едва ли е важно – изтъкна Кристиан.

– Не можем да знаем. – Тя отиде до вратата и я отвори. На

прага стоеше майка ми.

Джанин Хатауей се вмъкна в стаята също така непринуде-

но, както и Ейдриън преди малко. Очите ѝ огледаха внимател-

но всяка подробност за евентуална заплаха.

– Извини ме, че ме нямаше – обърна се тя към Лиса. – Два-

мата с Еди смятахме да дежурим на смени при теб, но ни въз-

ложиха други задачи. – Погледна към разбърканото легло, в

което се бе изпънал Кристиан, но каквато си беше, стигна до

прагматично заключение, а не до романтично. – Явно идвам

тъкмо навреме. Предположих, че ще искаш да си починеш

след изпита. Не се тревожи, аз поемам дежурството от Крис-

тиан и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Кристиан и Лиса се спогледаха унило.

– Благодаря – промърмори приятелката ми.

 267 

Г л а в а 2 0

Би трябвало да спиш. – Тихият глас на Сидни едва не

ме накара да скоча до тавана – доказателство, че дори

и докато съм в съзнанието на Лиса, оставам нащрек.

Настроих сетивата си към тъмната дневна на Соня. С изклю-

чение на Сидни, всичко беше тихо и спокойно.

– Приличаш ми на оживял мъртвец – продължи тя. – И не

го казвам на майтап.

– Трябва да дежуря – отвърнах.

– Аз ще дежуря. Ти заспивай.

– Ти не си тренирана като мен – изтъкнах. – Може да про-

пуснеш нещо.

– Дори и аз няма да пропусна стригой, опитващ се да на-

хлуе през вратата – увери ме тя. – Виж, зная, че сте корави и

тренирани. Не е нужно да ме убеждаваш. Но имам чувството,

че нещата може да загрубеят, а не ми се ще да припаднеш в

критичния момент. Ако поспиш сега, после ще можеш да сме-

ниш Дмитрий.

Само споменаването на Дмитрий ме накара да се съгла-

ся. Накрая наистина трябваше да се сменим. Затова се свих

неохотно върху импровизираното легло на Сидни на пода и

ѝ дадох един куп инструкции, които, мисля, че я накараха да

завърти очи. Заспах почти мигновено, а след това се събудих

също толкова бързо, когато чух звука от затваряща се врата.

Изправих се светкавично, почти очаквайки да видя стригой,

нахлуващ през вратата. Вместо това видях слънчевата светлина

 268 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

да струи през прозорците, а Сидни ме наблюдаваше развеселено.

В дневната Робърт се бе изправил на дивана и разтъркваше очи-

те си. Виктор го нямаше. Извърнах се паникьосано към Сидни.

– Той е в банята – отвърна тя, отгатнала въпроса ми.

Това е бил звукът, който съм чула. Въздъхнах облекчено

и се изправих, изненадана как само няколко часа сън ме бяха

заредили отново с енергия. Ако можех и да заситя глада си,

щях да съм готова за всичко. Разбира се, Соня нямаше ни-

каква храна, така че трябваше да се задоволя с чаша вода от

кухнята. Докато стоях и пиех, забелязах, че братята Дашков

се бяха настанили като у дома си: палтата им висяха на за-

качалката, ключовете от колата бяха върху кухненския плот.

Взех ги тихомълком и извиках Сидни.

Когато тя дойде, пъхнах ключовете в ръката ѝ, като внима-

вах да не издрънчат.

– Още ли разбираш от коли? – промърморих.

Възмутеният ѝ поглед бе красноречив отговор колко глу-

пав и обиден е въпросът ми.

– Добре. Можеш ли да отскочиш до магазина? Имаме нуж-

да от храна. И може би пътьом, хм, да се погрижиш колата

им да се повреди? Нещо с мотора или друго, за да не може да

запали. Но да не е прекалено очевидно като срязани гуми.

Тя пъхна ключовете в джоба си.

– Лесна работа. Имаш ли някакви предпочитания за храната?

Замислих се.

– Нещо със захар. И кафе за Дмитрий.

– Кафето се подразбира – отвърна тя.

Виктор влезе в кухнята с типичното си безгрижно израже-

ние, което ме накара да реша, че не е чул инструкциите ми към

Сидни да повреди колата му.

– Сидни отива да купи нещо за ядене – казах, надявайки