Последна саможертва

веднага след трансформацията си. Разбира се, той не е бил

нестабилен преди това, не е бил на границата на лудостта. Все

пак не можехме до безкрайност да стоим в къщата в Кентъки.

– Може ли да видя цветята си? – попита Соня. – Може ли да

изляза навън и да видя цветята си?

С Дмитрий се спогледахме.

– Разбира се – кимна той.

Всички се запътихме към вратата и тогава ми хрумна да

попитам:

– Защо си отглеждала цветя, когато си била... каквато беше?

Тя се спря.

– Винаги съм обичала цветята.

– Зная. Спомням си. Твоите цветя бяха прекрасни. Тези тук

също са страхотни. Затова ли... искам да кажа, че просто си

искала да имаш красива градина, дори като стригой, така ли?

Въпросът беше неочакван и изглежда напълно я обърка.

Тъкмо започвах да си мисля, че едва ли ще получа отговор,

когато тя най-сетне каза:

– Не, никога не съм мислила за красота. Те бяха... не зная.

Нещо, с което да се занимавам. Винаги съм отглеждала цветя.

Исках да видя дали все още мога. Беше като... да изпитам уме-

нията си, предполагам.

 272 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Погледът ми отново среща на този на Дмитрий. Така. Кра-

сотата не е била част от нейния свят. Точно както му бях ка-

зала. Стригоите бяха известни с арогантността си. Изглежда

цветята просто са били демонстрация на сила и умения. А и

отглеждането им е бил познат навик за нея. Припомних си как

Дмитрий четеше каубойски романи, докато беше стригой. Да

си стригой, означаваше да изгубиш морала и добротата си, но

старите навици и хобита оставаха.

Придружихме я до дневната, като прекъснахме разговора

между Виктор и Робърт. Соня и Робърт застинаха, докато се

измерваха с погледи. Виктор ни удостои с една от многозна-

чителните си усмивки.

– Вече сме станали и се разхождаме. Открихте ли това, ко-

ето търсим?

Дмитрий го стрелна със същия поглед, с който бе възнагра-

дил и мен, когато поисках да я разпитам.

– Не още.

Соня откъсна поглед от Робърт, пристъпи бързо към въ-

трешния двор и се спря, когато видя счупените стъкла.

– Разбили сте вратата ми – отбеляза.

– Неизбежните вреди – промърморих. Стори ми се, че с

периферното си зрение зърнах как Дмитрий завъртя очи.

Соня отвори вратата и излезе навън. От гърдите ѝ се из-

тръгна смаяно възклицание, тя рязко спря и вдигна глава на-

горе. Небето беше идеално, безоблачно и синьо, а слънцето

тъкмо пресичаше хоризонта, обливайки всичко в златисто си-

яние. Аз също излязох навън, за да се насладя на топлата му

ласка върху кожата си. Част от нощния хлад още се усещаше

във въздуха, но ни очакваше горещ ден.

Всички излязоха навън, но Соня сякаш не ги забеляза. Вди-

гна ръце нагоре, все едно искаше да улови слънцето и да го

задържи в шепите си.

– Толкова е красиво. – Накрая отклони поглед и очите ни се

срещнаха. – Нали? Някога виждала ли си нещо толкова красиво?

– Красиво е – повторих. Не зная защо, но се чувствах едно-

временно щастлива и тъжна.

Тя се разходи из двора, като оглеждаше всяко растение и

цвете. Докосваше венчелистчетата, вдъхваше уханието им.

 273 

р и ш е л м и й д

– Толкова е различно... – Няколко цветя привлякоха внима-

нието ѝ. – Тези не цъфтят през нощта! Виждате ли ги? Вижда-

те ли цветовете? Можете ли да ги помиришете?

Въпросите не бяха отправени към никого конкретно. Ние я

наблюдавахме като хипнотизирани. Накрая тя се отпусна вър-

ху шезлонга и се огледа щастливо, замаяна от толкова мно-

го багри и аромати, от тази красота, която не бе забелязвала

като стригой. Когато стана ясно, че тя няма намерение да ходи

никъде, се извърнах към Дмитрий и му повторих съвета на

Сидни – да го сменя, а той да поспи, докато чакаме Соня да се

възстанови. За моя изненада той се съгласи.

– Това е разумно. Когато Соня може да говори, ще трябва

да потеглим оттук. – Усмихна се. – Сидни се превръща във

военен стратег.

– Хей, не тя командва тук – подразних го. – Тя е само обик-

новен войник.

– Правилно. – Той плъзна върховете на пръстите си по бу-

зата ми. – Съжалявам, капитане.

– Генерал – поправих го, затаила дъх от краткото му докосване.

Дмитрий подвикна към Соня нещо за довиждане, преди да

изчезне в къщата. Тя кимна в отговор, но не съм сигурна дали

наистина го чу. Виктор и Робърт изнесоха два дървени стола

от кухнята и ги сложиха на сянка. Аз си избрах едно място на

земята. Никой не говореше. Не беше най-откаченото ми пре-

живяване, но определено беше странно.

След малко Сидни се върна с покупките и аз напуснах за

кратко компанията, за да се видя с нея. Ключовете на Виктор

отново бяха върху кухненския плот, което беше добър знак.

Сидни вадеше най-различни пакети с храна и ми подаде кутия

с дванадесет понички.

– Надявам се да ти стигнат – подхвърли.

Нацупих се на намека ѝ, но взех кутията.

– Когато свършиш, ела навън – казах ѝ. – Прилича на бар-

бекю на прокълнатите. Само дето... няма грил.

Тя ме погледна озадачено, но когато малко по-късно се

присъедини към нас, изглежда разбра какво имах предвид. Ро-

бърт си напълни купа със зърнена закуска, но нито Сидни,

нито Виктор започнаха да се хранят. Подадох една поничка на

 274 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Соня – първото нещо, което отклони вниманието ѝ от гледката