Последна саможертва

се да отвлека вниманието му, преди да забележи липсващите

ключове. – Искаш ли нещо?

– Един захранващ би било чудесно, но като се изключи

това, Робърт много обича зърнена закуска. С ябълка и кане-

ла. – Усмихна се на Сидни. – Не съм си представял, че ще дой-

де ден да видя някой алхимик в ролята на момиче за всичко.

Очарователно.

 269 

р и ш е л м и й д

Сидни отвори уста, несъмнено, за да изрече някоя хаплива

забележка, но аз бързо поклатих глава.

– Хайде, върви – подканих я.

Тя излезе, а Виктор се върна при Робърт. Спокойна, че

братята няма къде да отидат посред бял ден без кола, реших,

че е време да проверя Дмитрий. За моя изненада, Соня беше

будна. Седеше с кръстосани крака върху леглото и двамата

разговаряха тихо. Косата ѝ бе разрошена от съня и схватката

с нас, но иначе нямаше рани и синини. И с Дмитрий беше така

след трансформацията – нямаше никакви следи от изгаряне.

Енергията, съпътстваща възстановяването на стригой, леку-

ваше всички рани. С моите охлузени крака и псевдомозъчно

сътресение и на мен ми се прииска някой да ме беше тран-

сформирал от стригой.

Когато влязох, Соня се извърна. По лицето ѝ преминаха

различни емоции. Страх. Удивление. Разпознаване.

– Роуз? – Изрече го несигурно, сякаш се чудеше дали не

съм халюцинация.

Насилих се да се усмихна.

– Хубаво е отново да те видя. – Реших да не добавям: „Сега,

след като не заплашваш да изпиеш кръвта ми.“

Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си,

сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като

е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“,

беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не из-

глеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в

шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе

предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?

Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.

– Сидни отиде до магазина – казах неуверено на Дмитрий. –

Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се

наспя.

– Зная – отвърна той с лека усмивка. – Идвах веднъж да те

проверя.

Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм про-

явила слабост.

– Ти също може да си починеш – казах му. – След като за-

кусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувст-

 270 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

вие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Ро-

бърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че,

ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който

обича да споделя с ближния.

Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се на-

дигна.

– Тук има още един, който владее магията на духа – рече,

а в гласа ѝ отекна паническа нотка. – Усещам го. Помня го. –

Изгледа подред мен и Дмитрий. – Това не е безопасно. Не

бива да сте около нас.

– Всичко е наред. – Гласът на Дмитрий беше толкова не-

жен. Рядко говореше с този тон, но аз го бях чувала и преди.

Използваше го в най-отчаяните ми моменти. – Не се тревожи.

Соня поклати глава.

– Не. Вие не разбирате. Ние... ние сме способни на ужасни

неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених,

за да спра лудостта. И се получи... само дето стана много по-

лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих...

Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.

– Не си била ти – побързах да я уверя, донякъде изплашена,

че той ще ѝ каже, че и за нея няма изкупление, нито спасе-

ние. – Била си контролирана от нещо друго.

Тя зарови лице в шепите си.

– Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.

– Бил е духът – възразих. – Трудно е да се бориш с него.

Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни

неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се

бори с подобни проблеми.

– Василиса? – Соня зарея поглед в пространството. Мисля,

че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните

ѝ приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както

малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вслед-

ствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в

нея. – Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. – Из-

върна се рязко към мен. – Помогна ли ѝ? Махна ли я оттам?

– Да – отвърнах, опитвайки се да подражавам на неж-

ността на Дмитрий. Двете с Лиса напуснахме „Свети Влади-

 271 

р и ш е л м и й д

мир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията

на Соня. – Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ,

успяхме да спрем това, което я преследваше. – Не мисля, че

беше добра идея Соня да знае, че нещото – или по-скоро ли-

чността – преследваща Лиса, в момента седеше в дневната ѝ.

Направих крачка напред. – И ти също можеш да помогнеш на

Лиса. Трябва да узнаем дали...

– Не – прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в

предупредителния поглед, който ми отправи. – Още не.

– Но...

– Още не.

В отговор го изгледах кръвнишки, но не казах нищо пове-

че. И аз исках да дадем на Соня нужното ѝ време за възстано-

вяване, но не можехме да чакаме вечно. Часовникът тиктака-

ше и трябваше да разберем какво знае тя. Имах чувството, че

Дмитрий щеше да е в състояние да ни даде тази информация