Последна саможертва

– Не можеш да постъпваш така. Този път не можеш просто

да побегнеш накъдето ти скимне, заради някой свой шантав

каприз. Не го ли разбираш? Ще те убият, ако те открият.

– Не е шантав каприз! Заели сме се с нещо много важно.

Нещо, което ще помогне на всички нас.

– Нещо, което не можеш да споделиш с мен? – предположи той.

– По-добре ще бъде, ако не си замесен – казах и силно сти-

снах ръцете му. – По-добре ще е, ако не знаеш подробностите.

– А междувременно мога да си клатя краката в блажено

неведение, знаейки, че във врата ти диша елитен отряд.

– Ейдриън, моля те! Моля те, просто ми се довери. Повяр-

вай ми. Имам основателна причина – замолих го аз.

Той пусна ръцете ми.

– Вярвам само, че ти си мислиш, че имаш основателна при-

чина. Не мога да си представя заради какво си заслужава да

рискуваш живота си.

– Та аз правя това през целия си живот – припомних му.

Изненадах се колко сериозно прозвуча току-що казаното от

мен. – Някои неща си заслужават.

Искри като от статично електричество накъсаха образа,

който виждах, като при влошена от смущения телевизионна

картина. Светът започна да помръква.

– Какво става? – извиках тревожно.

Той се намръщи.

– Някой или нещо се опитва да ме събуди. Вероятно майка

ми ме проверява за стотен път.

Протегнах ръце към него, но той вече избледняваше.

– Ейдриън! Моля те, не казвай на никого! На никого.

Не разбрах дали чу молбите ми или не, защото сънят ми

напълно изчезна. Събудих се в колата. Първото, което ми се

искаше, беше да изругая яростно, но не исках да се издавам.

За нищо на света спътниците ми не биваше да узнават за идиот-

щината, която бях допуснала. Огледах се нервно и едва не под-

скочих, като видях напрегнато вторачените в мен очи на Соня.

– Беше те споходил сън, създаден от магията на духа – рече тя.

 305 

р и ш е л м и й д

– Откъде знаеш?

– От аурата ти.

Смръщих вкиснато вежди.

– Някога смятах аурите за нещо супер, но точно сега започ-

ват адски да ме дразнят.

Тя леко се позасмя – за пръв път, откакто бе преобразена.

– Те съдържат много ценна информация, ако знаеш как да

ги разчиташ. С Василиса ли беше?

– Не. С гаджето ми. И той владее магията на духа.

Очите ѝ се разшириха от изненада.

– С него ли беше?

– Да. Защо? Какво лошо има?

Тя се намръщи. Изглеждаше озадачена. След няколко

мига отмести погледа си към предната седалка, където бяха

Дмитрий и Робърт. После очите ѝ пак се впиха в мен изпита-

телно, и то така, че ледени тръпки полазиха по гръбнака ми.

– Нищо – изрече едва чуто. – Нищо лошо няма.

Изсумтях презрително.

– Хайде де, определено ми се стори...

– Тук! – извика Соня, като рязко се извърна от мен, наве-

де се напред и посочи накъде да продължим. – Давай по тази

отбивка.

Едва не подминахме „тази отбивка“ от магистралата.

Дмитрий бе принуден да предприеме фантастична маневра –

като онази при бягството ни в Пенсилвания – за да вземе завоя.

Колата се раздруса и поднесе. Чух как Сидни извика зад мен.

– Следващия път ме предупреждавай по-отрано – отбеляза

Дмитрий.

Но Соня не го слушаше. Погледът ѝ беше изцяло прикован в

пътя, по който напредвахме сега. Стигнахме до един светофар и

пред нас се появи приветлив надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В АН АР-

БЪР, МИЧИГАН. Искрицата живот, която преди малко бях съ-

зряла в очите на Соня, угасна, за да отстъпи на обичайното ѝ на-

прегнато състояние, като на някакъв робот. Въпреки увещанията

на Сидни, Соня все още се притесняваше от това пътуване. Още

страдаше от чувство за вина. Още се мислеше за предателка.

– Къде сме? – попитах неспокойно. – И колко дълго пътува-

ме? – Едва бях забелязала как премина пътуването. Отначало

 306 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

бях будна, но останалото ми се губеше заради виденията ми с

Лиса и Ейдриън.

– Шест часа – отговори ми Дмитрий.

– Дай наляво и завий надясно на следващия ъгъл – нареди

му Соня.

В колата надвисна напрежение. Сега всички бяха будни.

Сърцето ми се разтуптя лудешки, докато навлизахме все по-

навътре в предградието. Коя бе къщата? Наближавахме ли?

Не е ли някоя от онези там? Пътувахме бързо, но на мен ми

се стори безкрайно. Затова всички колективно въздъхнахме

облекчено, когато Соня внезапно посочи една къща.

– Ето. Тук е.

Дмитрий отби в алеята за автомобили пред тухлена къща с

идеално окосена морава пред нея.

– Сигурна ли си, че твоите роднини още живеят тук? – по-

питах Соня.

Тя остана безмълвна и осъзнах, че отново е вярна на обе-

щанието си. Състояние на пълен блокаж. Повече нищо няма-

ше да мога да изтръгна от нея.

Дотук с напредъка в общуването.

– Мисля, че има само един начин да проверим – промър-

морих, докато откопчавах колана на седалката си. – Планът си

остава същият, нали?

По-рано двамата с Дмитрий бяхме обсъдили кой да слезе

и кой да остане да дежури в колата, ако Соня ни отведе на ве-

рния адрес. Не беше разумно да оставяме двамата братя сами

в колата. Въпросът бе кой да ги охранява. Решихме Дмитрий

да се заеме с това, докато аз и Сидни придружаваме Соня на

срещата с роднините ѝ, които несъмнено ги очакваше шоки-

ращо посещение.

– Планът си остава същият – кимна Дмитрий. – Ти отиваш

до входа на къщата. Не изглеждаш толкова застрашителна.

– Хей!

Той ми се усмихна.