Последна саможертва

– Аз... не зная. Братовчедка ми е тук.... но не разбирам как... –

Отново отмести поглед към мен, после към Сидни и накрая пак

към Соня. – Как е възможно това? – Гласът ѝ потрепери.

– Лиса го направи, нали? – възкликна Джил, която несъм-

нено бе запозната с мрачната история на своята роднина. Раз-

бираемо бе, че е шокирана – и леко нервна, – но възбудата

ѝ все повече нарастваше. – Чух какво е станало с Дмитрий.

 310 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Истина е, нали? Лиса може да лекува стригои. Тя го е спасила.

Тя е спасила и... – Момичето се обърна към Соня, но ентусиа-

змът ѝ леко спадна. Зачудих се какви ли истории е слушала за

Соня. – Тя те е спасила.

– Не беше Лиса – осведомих я. – Спаси я, ъ-ъ, друг владеещ

магията на духа.

Лицето на Джил светна.

– Ейдриън? – Бях забравила колко си падаше по него.

– Не... някой друг. Но това сега не е важно – додадох при-

пряно. – Соня е... ами, тя отново е морой. Макар че още е

много объркана. Буквално не е на себе си.

Соня тъкмо отпиваше от водата под все още изпитателния

поглед на братовчедка си, но сега се обърна към мен с леко

кисела, многозначителна усмивка.

– Мога сама да говоря за себе си, Роуз.

– Извинявай – смънках аз.

Емили се извърна към Сидни и се намръщи. Те се бяха за-

познали, но нищо повече.

– Защо си тук? – Емили не каза какво точно имаше пред-

вид. Искаше просто да е наясно защо с нас беше жена от чо-

вешката раса. – Да не си захранваща?

– Не! – извика Сидни възмутено и скочи от мястото си до

мен на канапето. Никога не я бях виждала толкова побесняла

и отвратена. – Ако още веднъж го повториш, веднага ще се

махна оттук! Аз съм алхимик.

Беше удостоена с недоумяващи погледи, а аз я дръпнах да

седне до мен.

– По-спокойно, момиче. Не мисля, че те имат представа

кои са алхимиците. – Тайно се радвах. Когато за пръв път по-

паднах на алхимиците, имах чувството, че от целия свят аз

последна научавам за тях. Хубаво беше да знаеш, че и други

нямат никаква представа за тях. Но в момента, за да опро-

стя нещата, го обясних на Емили колкото можах по-просто: –

Сидни ни помага.

Сълзите напираха в сините очи на Емили, когато отново

се обърна към братовчедка си. Емили Мастрано си оставаше

една от най-изумителните жени, които бях срещала. Дори раз-

плакана, беше красива.

 311 

р и ш е л м и й д

– Наистина си ти, нали? Доведоха те при мен. О, Господи! –

Емили стана, отиде при братовчедка си и я прегърна силно. –

Толкова ми липсваше. Не мога да повярвам.

Едва не се разплаках и аз, но строго си напомних, че сме

дошли тук с мисия. Знаех колко стряскащо е всичко това. Току-

що бяхме преобърнали света на фамилията Мастрано с глава-

та надолу... а сега предстоеше още повече да усложня всичко.

Мразех се, че вършех това. Искаше ми се те да разполагат с

времето, което им бе необходимо, за да свикнат с новината, да

отпразнуват чудото от завръщането на Соня. Но часовникът в

кралския двор – както и в живота ми – тиктакаше неумолимо.

– Да, доведохме я... – изрекох най-после. – Но има и друга

причина да сме тук.

Не знаех дали тонът ми не им подсказа нещо, но Емили се от-

дръпна от Соня и застина, след което приседна до мъжа си. Ня-

как си в този миг реших, че тя знае защо сме тук. Видях в очите

ѝ, че е смъртно изплашена – сякаш отдавна се страхуваше от

това посещение, сякаш стотици пъти си го бе представяла.

Продължих нататък.

– Ние знаем... знаем за Ерик Драгомир.

– Не – промълви Емили със странна смесица от грубост и

отчаяние в интонацията. Упоритостта ѝ беше забележително

подобна на упоритостта на Соня, когато отначало отказваше

да ни помогне. – Не. Няма да говорим за това.

Още в момента, в който видях Джил, още в мига, в който

познах очите ѝ, вече знаех, че сме дошли на правилното мяс-

то. Думите на Емили – или, което бе по-важно, че тя не отре-

че – потвърдиха убеждението ми.

– Длъжни сме – заявих. – Сериозно е.

Емили се извърна към Соня.

– Ти ми обеща! Обеща ми, че няма да кажеш на никого!

– Не съм казала – заоправдава се Соня, но несигурността

се завърна върху лицето ѝ.

– Не го е направила – заявих категорично с надеждата да

успокоя и двете. – Трудно е да се обясни..., но тя спази обе-

щанието си.

– Не – повтори Емили. – Това не се случва. Не можем да

говорим за това.

 312 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Какво... какво става? – намеси се Джон. В очите му прип-

ламнаха гневни искри. Явно никак не му харесваше някакви

непознати да разстройват жена му.

– Длъжни сме да говорим за това – заявих на Емили. –

Моля ви. Нуждаем се от помощта ви. Нуждаем се от нейната

помощ. – Посочих към Джил.

– Какво искаш да кажеш? – попита Джил. Нетърпеливите ис-

кри в очите ѝ бяха угаснали, охладени от реакцията на майка ѝ.

– Става дума за теб... – Млъкнах. Бях се втурнала в тази

авантюра, готова да открия роднината на Лиса – сестра ѝ, вече

го знаехме, – без да се замислям за евентуалните усложнения.

Трябваше да се досетя, че това е пазено в тайна от всички –

включително и от въпросното дете. Не се бях замисляла какъв

шок може да се окаже за нея. Освен това не ставаше дума за

някой случаен непознат. Това беше Джил. Джил. Моята при-