Последна саможертва

ятелка. Момичето, което беше като по-малка сестра на всички

нас, тази, която толкова упорито издирвахме. Какво се готвех

да ѝ причиня? Като погледнах към Джон, осъзнах, че неща-

та са още по-лоши. Дали Джил вярваше, че Джон е нейният

баща? Имаше опасност това семейство да се разтърси из ос-

нови, а виновната щях да се окажа аз.

– Недей! – изкрещя Емили, като отново скочи на крака. –

Махайте се! Всичките! Не ви искам тук!

– Госпожо Мастрано... – заговорих аз. – Не можете да се

преструвате, че това не е истина. Трябва да го приемете.

– Не! – Тя ми посочи вратата. – Махайте се! Вън или ще...

ще извикам полиция! Или пазителите! Ти... – Сега, след като

бе избледнял първоначалният шок от неочакваната поява на

Соня, осъзна нещо. Виктор не беше единственият престъпник

сред мороите, когото издирваха. – Ти си избягала от затвора!

И си убийца!

– Не е! – отрече Джил и се хвърли напред. – Казах ти, мамо.

Вече ти казах, че това е някаква ужасна грешка...

– Махайте се! – повтори Емили.

– Като ни изгоните, няма да промените истината – заявих,

докато с всички сили се опитвах да остана спокойна.

– Ще бъде ли някой така любезен да ми обясни какво, по

дяволите, става тук? – Лицето на Джон се бе зачервило от

 313 

р и ш е л м и й д

гняв. Целият беше настръхнал. – Ако не получа отговор до

тридесет секунди, ще повикам пазителите и полицията.

Погледнах към Джил. Не знаех какво да кажа. Не знаех как

да обясня от какво се нуждаем или поне не можех да го напра-

вя тактично. Сидни обаче нямаше такъв проблем.

– Той не е твоят баща – изтърси тя безцеремонно и посочи

към Джон.

В стаята настана тишина. Джил изглеждаше почти разоча-

рована, все едно че бе очаквала по-вълнуващи разкрития.

– Знам. Той ми е доведен баща. Но го смятам за свой.

Емили отново рухна на дивана и закри лицето си с шепи.

Явно плачеше, но бях съвсем сигурна, че всеки миг може да

скочи и да се обади на властите. Трябваше по-бързо да при-

ключим с всичко това, колкото и да беше болезнено.

– Точно така. Той не е твоят биологичен баща – потвърдих,

като се втренчих изпитателно в Джил. Очите. Как досега не

съм забелязала очите ѝ? – Твоят истински баща е Ерик Дра-

гомир.

Емили нададе пронизителен звук.

– Не – замоли се тя. – Моля ви, не правете това.

Гневът на Джон се стопи, за да отстъпи пред пълното му

объркване. Това състояние изглежда беше предпочитаното от

всички в тази стая.

– Какво?

– Това... не... – Джил поклати бавно глава. – Това е невъз-

можно. Моят баща е бил просто... просто някакъв тип, който

е избягал от нас.

Донякъде можеше да ѝ се признае, че не беше далеч от ис-

тината, помислих си.

– Бил е Ерик Драгомир – повторих. – Ти си част от тяхната

фамилия. Сестра на Лиса. Ти си... – Сега дори и аз се стрес-

нах, като осъзнах, че отсега нататък трябва да гледам на Джил

по съвсем нов начин. – Ти си кралска особа.

Джил винаги бе изпълнена с неугасима енергия и оптими-

зъм, справяше се с предизвикателствата на този свят с наивна

надежда и очарование. Но сега лицето ѝ беше мрачно и се-

риозно, което я правеше да изглежда по-възрастна от своите

петнадесет години.

 314 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не. Това е някаква шега. Баща ми е бил най-обикновен

несретник. Аз не съм... не. Престани с това, Роуз.

– Емили. – Гласът на Соня ме стресна. Изненадах се да я

чуя да говори. Още повече се изненадах от изражението ѝ.

Властно. Сериозно. Решително. Соня беше по-млада от Еми-

ли с... с колко? Може би с десетина години, предположих. Но

Соня се взираше в братовчедка си с поглед, от който Емили

изведнъж заприлича на непослушно дете. – Емили, откажи се,

няма смисъл. Трябва да ѝ кажеш. За Бога, трябва да кажеш и

на Джон. Не можеш вечно да го криеш.

Емили вдигна глава и погледна Соня в очите.

– Не мога да го кажа. Знаеш какво ще се случи... Не мога

да ѝ причиня това.

– Никой от нас не знае какво ще се случи – възрази Соня. –

Но нещата може да се влошат още повече, ако сега не ги овла-

дееш.

След дълга пауза Емили най-после извърна очи и заби по-

глед в пода. Безкрайната тъга, изписана на лицето ѝ, направо

разби сърцето ми. И не само моето.

– Мамо? – попита я Джил с треперещ глас. – Какво става?

Всичко това е една голяма бъркотия, нали?

Емили въздъхна примирено и вдигна очи към дъщеря си.

– Не. Ти си дъщеря на Ерик Драгомир. Роуз е права. – Джон

издаден лек, приглушен звук, но не посмя да прекъсне жена

си. В отговор тя отново му стисна ръката. – Това, което в

продължение на години съм ти разказвала... беше истина. В

по-голямата си част. Двамата имахме краткотрайна... връзка.

Не беше долнопробна или евтина. Но беше кратка. – Замълча

за миг, за да погледне този път към Джон. Изражението ѝ се

смекчи. – Казах ти...

Той кимна.

– А аз ти отговорих, че миналото няма значение за мен.

Никога не е повлиявало на чувствата ми към теб или към

Джил. Но никога не съм си представял, че...

– Нито пък аз – съгласи се тя. – Дори не знаех кой е той,

когато го срещнах за пръв път. Случи се, когато още живеех в

Лас Вегас, и това там бе първата ми работа като танцьорка в

едно шоу в „Часът на вещиците“.

 315 

р и ш е л м и й д