Последна саможертва

влекли Ерик към нея.

 320 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Добре – изрече най-после Емили с въздишка. – Джил

може да замине, но и аз ще я придружа. Няма да отидеш без

мен на онова място.

– Нито без мен – присъедини се Джон. Той още изглеждаше

объркан, но явно бе решил да подкрепи жена си и заварената

си дъщеря. Джил изгледа и двамата с благодарност, което ми

напомни, че току-що бях разбила едно сплотено досега семей-

ство. В плановете ми не се предвиждаше Емили и Джон да

дойдат с нас, но не можех да ги обвинявам, че искат да са с де-

тето си, пък и не виждах с какво можеха да ни навредят. Освен

това се нуждаехме от Емили, за да разкаже на всички за Ерик.

– Благодаря ви – кимнах. – Много ви благодаря.

Джон ме изгледа враждебно.

– Все още не сме се занимали с факта, че в дома ни има

личност, която се укрива от закона.

– Роуз не го е направила! – извика Джил пламенно. – На-

топили са я.

– Точно така. – Поколебах се, преди да изрека следващите

думи. – Вероятно от онези, които се противопоставят на Лиса.

Емили пребледня, но трябваше да остана честна докрай,

дори и ако с това щях да потвърдя опасенията ѝ. Тя съумя да

успокои дишането си.

– Вярвам ти. Вярвам ти, че не си го направила. Не зная

защо... но ти вярвам. – Почти се усмихна. – Не, зная защо.

Заради онова, което казах преди малко за онези усойници в

двора. Те са способни на подобни неща. Но не и ти.

– Сигурна ли си? – попита Джон притеснено. – Защото тази

бъркотия с Джил е достатъчно лоша дори и без да приютяваме

престъпници в дома си.

– Сигурна съм – повтори Емили. – Соня и Джил вярват на

Роуз, както и аз. Всички сте добре дошли да останете в дома

ни тази вечер, защото едва ли ще можем веднага да потеглим

за кралския двор.

Отворих уста, за да възразя, че е най-добре да тръгнем вед-

нага, но Сидни ме сръга с лакът.

– Благодаря ви, госпожо Мастрано – изрече, като прибяг-

на до дипломатическите умения на алхимиците. – Би било

чудесно.

 321 

р и ш е л м и й д

Потиснах недоволството си. Времето ме притискаше, но

знаех, че семейство Мастрано имат право да се приготвят за

пътуването. А и беше по-добре да пътуваме през деня. След

като прецених приблизително разстоянието, се успокоих, че

ще можем за един ден да се върнем в кралския двор. Кимнах в

знак на съгласие с казаното от Сидни и се примирих с факта,

че ще преспим в къщата на семейство Мастрано.

– Благодаря. Оценявам го. – Внезапно се сетих нещо. При-

помних си думите на Джон: Тази бъркотия с Джил е доста-

тъчно лоша дори и без да приютяваме престъпници в дома

си. Усмихнах се на Емили с най-убедителната си и успокоява-

ща усмивка. – Ние, хм, имаме още няколко приятели, които ни

чакат отвън в колата...

 322 

Г л а в а 2 4

Като се имаше предвид досегашната им враждебност,

останах леко изненадана да видя как Соня и Робърт

обединиха силите си, за да създадат илюзията за бра-

тята Дашков. С нейна помощ промениха външния им вид, а

като добавихме и фалшивите им имена, семейство Мастрано

просто предположи, че братята са част от нашия все по-стра-

нен антураж. А и появата на още двама души сред гостите

изглежда беше най-малкият им проблем.

Загрижена да се представи като добра домакиня, Емили не

се ограничи само с приготвянето и поднасянето на храната. Тя

се погрижи и да доведе една захранваща от нещо като „аген-

ция за доставка на кръв по домовете“. Мороите, които жи-

вееха извън изолираните зони и се смесваха с хората, имаха

достъп до тайните захранващи, които живееха наоколо. Обик-

новено тези захранващи се съпровождаха от охранители мо-

рои, които взимаха пари за тези свои услуги. Общоприето бе

мороите просто да се появяват в дома на „собствениците“ на

захранващите, но в нашия случай Емили уреди захранващата

да бъде доведена в нейната къща.

Тя направи всичко това от любезност, както би сторила за

всички гостуващи в дома ѝ морои – дори и за такива, дошли

с новини, от които се бе страхувала през по-голямата част от

живота си. Тя дори не подозираше колко отчаяно се нуждае-

ха от свежа кръв мороите, които доведохме с нас. Лично аз

нямах нищо против братята да страдат още известно време,

 323 

р и ш е л м и й д

тъй като липсата на кръв щеше да ги омаломощи, но Соня

определено се нуждаеше от кръв, за да продължи възстано-

вяването ѝ.

Така че след пристигането на захранващата и нейния охра-

нител Соня беше първа по ред за кръвта. Дмитрий и аз трябва-

ше да останем на горния етаж. С помощта на илюзията на духа

Соня и Робърт успяха да прикрият от захранващата само ис-

тинската самоличност на Робърт и Виктор. Да променят мен

и Дмитрий, щеше да им е нужна много повече сила, а имайки

предвид, че тъкмо ние бяхме най-издирваните, беше жизнено-

важно да не се поемат никакви рискове.

Това, че се налагаше да оставим братята без надзор, при-

тесняваше Дмитрий и мен, но те изглеждаха прекалено зажа-

днели за кръв, за да предприемат нещо. А и без това двамата

с Дмитрий искахме да се изкъпем, защото тази сутрин не ни

бе останало време да си вземем душ. Хвърлихме ези-тура