Последна саможертва

бил изгубен за нас от толкова векове. Нашите предшестве-

ници са осъзнали навремето колко е опасен и са го заклейми-

ли. Ейвъри Лазар е ярко доказателство за това, а твоето

дете чудо, Василиса Драгомир, сигурно ще я последва. Като

окуражаваш Василиса, ти всъщност подпомагаш упадъка

 328 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

на фамилията Драгомир – древна родословна линия, заслу-

жаваща да угасне с достойнство в нашата история, а не

да бъде опозорена от някаква душевна болест. Подкрепата

ти за нея може да изложи на риск и собствения ти племен-

ник, на което никой от нас не желае да става свидетел.

Съжалявам, че те обременявам с толкова много упреци,

защото продължавам да се отнасям с най-дълбока почит

към теб и уважение към умението ти да управляваш тол-

кова много години нашия народ. Сигурна съм, че скоро ще

стигнеш до най-подходящите решения, макар да се боя, че

мнозина не споделят моята увереност в теб. Носят се слу-

хове, че народът може да се опита сам да реши проблемите

си, и аз се опасявам какво може да последва.

Писмото беше напечатано на принтер, нямаше подпис. За

миг Лиса не успя да го осмисли изцяло, защото беше напълно

погълната от частта за опозоряването и упадъка на фамилията

Драгомир. Това беше много близо до видението ѝ по време на

изпита.

Кристиан ѝ помогна да се съвземе и върне към реалността.

– Да. Ясно е, че Татяна е имала врагове. Но мисля, че това

вече е очевидно на този етап от играта.

– От кого е това писмо? – попита Ейдриън сърдито. Лицето

му бе потъмняло. Изглеждаше вбесен от тази едва прикрита

заплаха към леля му.

– Не зная – отвърна Амброуз. – Просто го открих сред ос-

таналите документи. Може би дори тя не е знаела от кого е

изпратено.

Лиса кимна в знак на съгласие.

– Писмото определено изглежда анонимно... но все пак имам

усещането, че е от някого, когото Татяна е познавала добре.

Ейдриън изгледа Амброуз с нескрито подозрение.

– Откъде да знаем дали ти самият не си подхвърлил това

писмо?

– Ейдриън – скастри го Лиса. Не се доизказа, но тайно се

надяваше да подтикне Ейдриън да провери аурата на Амброуз

за всичко, което тя може би нямаше да успее да открие.

– Това е смахнато – обади се Кристиан, като потупа с пръст

 329 

р и ш е л м и й д

листа. – Частта, отнасяща се до принуждаването на дампирите

да станат по-рано пазители. Какво, според теб, може да озна-

чава „действия“, за които Татяна е знаела?

Вече бях наясно с отговора. В бележката си Татяна споме-

наваше за внушението.

– Не съм сигурна – каза Лиса. Отново препрочете писмото

на ум. – Какво ще кажеш за частта с „експериментите“? Ми-

слиш ли, че става дума за тренировките на Грант с мороите?

– Точно това си помислих и аз – потвърди Амброуз. – Но

не съм сигурен.

– Може ли да прегледам останалите документи? – попита

Ейдриън и посочи към купчината от хартия. Не успях да оп-

ределя дали подозрението му бе свързано с недоверието към

Амброуз, или беше просто резултат от омразата към убиеца

на леля му.

Амброуз махна с ръка към документите, но след като мо-

ите приятели ги прегледаха, Лиса се съгласи, че от тази бу-

мащина нямаше някаква полза. Документите представляваха

предимно юридически актове или лична кореспонденция. На

Лиса ѝ се стори – както и на мен, – че е възможно Амброуз

съзнателно да не им предоставя всичко, което е открил. Ала

засега нямаше как да го докажат. Като сподави прозявката си,

тя благодари на Амброуз и напусна стаята му заедно с Крис-

тиан и Ейдриън.

Надяваше се най-после да може да поспи, но неспокойно-

то ѝ съзнание продължаваше да анализира всичко, свързано с

писмото. В случай че не беше подправено.

– Това писмо доказва, че някой е имал много повече причи-

ни от Роуз да мрази Татяна – заключи Кристиан, докато слиза-

ха по стъпалата към изхода на сградата. – Леля Таша веднъж

сподели, че гневът, дължащ се на основателни причини, може

да е по-опасен от гнева, породен от сляпа омраза.

– Твоята леля се оказа голям философ – процеди Ейдриън

уморено. – Само че засега разполагаме единствено с косвени

улики.

Амброуз бе позволил на Лиса да вземе писмото и тя го

беше прибрала в джоба на дънките си.