Последна саможертва

на Дмитрий не изразяваше особена радост, докато се взира-

ше безизразно през прозореца. Още повече се обърках. Защо

 335 

р и ш е л м и й д

беше разстроен? Напоследък думите му сякаш не отговаряха

на действията му.

Приближих се към него.

– Какво не е наред?

– Нищо. Исках само да се уверя, че си добре. Че си щаст-

лива. – Извърна се пак към мен и ме удостои с една пресилена

усмивка. Говореше истината, но не цялата истина. – Нещата

се промениха, това е всичко. След Донован... а след това и

със Соня... всичко е толкова странно. Мислех си, че всичко се

промени в нощта, когато Лиса ме спаси. Но не се оказа така.

Бях още далеч от излекуването, много по-далеч, отколкото

смятах. – Отново го налегнаха тъжни размисли, но се овла-

дя. – Всеки ден откривах по нещо ново. Някаква нова емоция,

която бях забравил. Откровение, което толкова ми липсваше.

Красота, която дотогава не можех да видя.

– Хей, нали в този списък не влиза и косата ми от случката

на алеята? – подразних го аз. – Тогава беше изпаднал в шок.

Усмивката му, доскоро принудена, се превърна в естествена.

– Не, Роза. Косата ти наистина беше красива. И сега е кра-

сива.

– Всичко е заради роклята, тя те шашва – казах като несръ-

чен опит за шега. Всъщност цялата работа бе в това, че свят

ми се зави, докато ме изпиваше с този негов поглед.

Тези тъмни, тъмни очи, загледани в мен – наистина ме гле-

даха, казах си, може би за пръв път, откакто влезе в стаята. По

лицето му се изписа смесено изражение, което не можах да

разгадая. Можех да се досетя за емоциите, които изразяваше,

но не и за това, което ги бе предизвикало. Благоговение. Учуд-

ване. Тъга. Съжаление.

– Какво? – попитах го тревожно. – Защо ме гледаш така?

Той поклати глава. Усмивката му сега бе тъжна.

– Защото понякога някой може да се остави да го обсебят

подробностите, които само скриват цялостната картина. Не е

роклята или косата. А ти, цялата. Ти си красива... Толкова

красива, че ме боли.

Усетих странно потрепване в гърдите си. Като пърхане на

пеперуди или просто сърцето ми замря... трудно бе да се каже.

Но в същия миг се убедих, че повече не мога да издържам

 336 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

в гостната на семейство Мастрано. И преди ми беше казвал

това. Или нещо много подобно. Толкова красива, че ме боли.

Все едно че отново се озовах в хижата край академия „Свети

Владимир“, където се любихме за пръв и последен път. И то-

гава той ме гледаше така, само че без толкова дълбока тъга.

Въпреки това отново чух същите думи и една врата в сърцето

ми, здраво залостена досега, рязко се отвори, за да нахлуят

всички онези чувства и преживявания, които винаги бяхме

споделяли. Като го погледнах, само колкото за един удар на

сърцето, отново ме обля сюрреалистичното усещане, сякаш

винаги съм го познавала. Все едно имахме връзка... но не като

връзката между мен и Лиса, която ни бе наложена.

– Хей, приятели, дали вие... О! – Сидни тутакси се закова

намясто, отворила вратата наполовина, след което забързано

отстъпи две крачки назад. – Извинявайте. Аз... това е...

Двамата с Дмитрий се отдръпнахме един от друг. Чувствах

се сгорещена и тръпнеща, чак сега осъзнах колко близко сме

били един до друг. Дори не помнех да съм пристъпвала към

него, но ни делеше само един дъх. Какво се бе случило? Беше

като транс. Като сън.

Преглътнах и се опитах да успокоя бясно биещото си сърце.

– Няма проблеми. Какво има?

Сидни местеше поглед помежду ни, все още смутена. Може

би въобще не се срещаше с мъже, но дори и тя можеше да се

досети на какво бе налетяла. Радвах се, че поне един от нас

осъзнава случващото се.

– Аз... ами... исках само да се махна оттам. Не можех пове-

че да понасям това, което става на долния етаж.

Опитах се да се усмихна, все още объркана от чувствата

си. Защо Дмитрий ме гледаше така? Защо каза онези думи?

Не можеше още да ме желае. Нали ми каза, че не ме иска.

Каза ми да го оставя на мира.

– Разбира се. Ние само... си говорехме – промърморих. Тя

очевидно не ми повярва. Опитвах се да убедя нея и... себе си. –

Говорихме за Джил. Имаш ли някаква идея как да я отведем в

кралския двор, след като всички сме преследвани от закона?

Сидни може да не беше експерт по личните взаимоотноше-

ния, но разрешаването на загадки ѝ беше позната територия.

 337 

р и ш е л м и й д

Отпусна се и вниманието ѝ се насочи към измислянето на ре-

шение за нашия проблем.

– Ами след като успя да откриеш майка ѝ...

Силен трясък от долния етаж прекъсна думите ѝ. С Дмитрий

се хвърлихме към вратата, готови да посрещнем суматохата,

която Виктор и Робърт са предизвикали. И двамата обаче се

заковахме на местата си, като чухме виковете от долния етаж,

заповядващи на всички да се предадат.

– Пазители – каза Дмитрий. – Пазители нападат къщата.

 338 

Г л а в а 2 5

Вече чувахме застрашителното трополене, отекващо в

къщата, и знаехме, че остават броени секунди, преди

многобройният отряд от пазители да се насочи към вто-