Последна саможертва

дам братята, след като Робърт преобрази Соня. Очаквах пре-

дателството им под формата на магическо нападение, но не

допусках нещо толкова просто като обаждане на пазителите.

Дмитрий, който винаги умееше да пазарува бързо, се върна

скоро с две големи торби и нещо още по-голямо, преметнато

през рамото му. Стовари всичко на задната седалка. Обърнах

се назад и огледах с любопитство покупките.

– Какво е това? – посочих към дългия цилиндричен пакет,

завит в брезент, който донесе преметнат през рамото си.

– Палатка.

– Защо ни е притрябвала... – простенах. – Няма да спим в

хотел, така ли?

– По-трудно ще ни открият в къмпингите. Особено колата.

Още не можем да се откажем от нея. Поне докато не е оздра-

вял кракът ти.

 344 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Горките собственици – промълвих. – Надявам се застра-

ховката им да покрива кражба.

Върнахме се на шосето и скоро напуснахме града. Не

бяхме изминали много километри, когато видяхме реклами-

те на няколко къмпинга за коли и каравани. Дмитрий отби

в един от тях с поетичното име „Притихналите борове“.

Спазари се набързо със служителя от къмпинга, след което

няколко шумолящи банкноти смениха собственика си. Едва

сега се досетих, че имаше още една причина да не отсядаме

в хотел. В повечето хотели изискваха кредитни карти, а от

нас само Сидни беше заредена с внушителен брой (всички-

те, разбира се, с фалшиви имена). Ние си служехме само с

пари в брой.

Служителят ни посочи накъде да продължим – по настлана

с чакъл алея, отвеждаща до другия край на къмпинга. Райо-

нът беше претъпкан със семейства, дошли тук за ваканцията,

но никой не ни обърна внимание. Дмитрий паркира възмож-

но най-близо до горичката, за да скрие колата и номерата ѝ.

Въпреки моите енергични протести той не ми позволи да му

помагам при разпъването на палатката. Обяви, че сам ще се

справи по-бързо и че не бива да си напрягам крака. Челюстта

ми направо увисна, като видях колко чевръсто опъна палатка-

та. Дори не прочете инструкциите. Сигурно постави рекорд.

Палатката беше малка, но здрава. Все пак вътре имаше дос-

татъчно място да седим или да лежим, макар че той трябваше

леко да се прегърбва, докато седеше. Щом се напъхах вътре,

се заех да огледам останалите покупки. Повечето бяха посо-

бия и лекарства за първа помощ. Имаше и фенер, който той

подпря и се получи импровизирана лампа.

– Дай да видя глезена ти – нареди Дмитрий.

Протегнах крака си, той запретна роклята ми до коляното

и пръстите му се плъзнаха леко по кожата ми. Потръпнах от

чувството за нещо вече преживяно. Напоследък сякаш чес-

то ме спохождаше. Замислих се за всички онези пъти, когато

Дмитрий ми бе помагал при другите ми наранявания. Все едно

че се бяхме върнали в академията „Свети Владимир“. Прове-

ри внимателно дали мога да движа глезена си, като леко го

опъна. Пръстите му никога не спираха да ме удивляват. Мо-

 345 

р и ш е л м и й д

жеха с лекота да прекършат нечий врат, както и да се плъзгат

безкрайно нежно по гола кожа.

– Не мисля, че е счупен – констатира той накрая. Пусна

крака ми и изведнъж ми стана студено. – Само е навехнат.

– Случват се такива неща, когато постоянно скачаш от по-

криви – промърморих. Шегите ми бяха изпитано средство за

прикриване на неловки моменти. – Знаеш ли, май никога не

сме се упражнявали на това по време на тренировките.

Усмихна ми се, взе бинта и превърза стегнато глезена ми.

След това извади...

– Плик със замразен грах?

Дмитрий сви рамене и нагласи плика върху глезена ми. От

студеното веднага ми олекна.

– По-лесно е, отколкото да купиш цяла торба с лед.

– Ти си невероятен, Беликов. Какво друго си домъкнал?

Останалото от съдържанието на торбите се оказа одея-

ла и малко храна. Усмихнах се широко, като видях, че не

бе забравил да ми вземе чипс със сметана и блокче шоко-

лад. Трогнах се, че е запомнил такива малки подробности

за предпочитанията ми. Но усмивката ми помръкна, когато

осъзнах нещо.

– Не си ми купил никакви дрехи, така ли?

– Дрехи ли? – изненада се той, сякаш беше непозната дума.

Посочих му скъсаната си рокля.

– Не мога дълго да изкарам така. Какво да правя сега? Да

си наметна одеялото като тога? Такива сте вие, мъжете, нико-

га не се сещате за тези неща.

– Мислех само за раната ти и за оцеляването. Смяната на

дрехите е лукс, а не необходимост.

– Дори и дългото ти кожено палто? – подметнах лукаво.

Дмитрий застина за миг и след това изруга. Нямаше защо

да носи дългото си кожено палто вътре в къщата на семейство

Мастрано – честно казано, и навън не му трябваше – и го бе

забравил заради ненадейната схватка.

– Не се тревожи, другарю – подразних го. – Не са се свър-

шили дългите кожени палта по земята.

Той разстла одеялата на пода и се излегна върху тях. Ли-

цето му бе добило толкова страдалческо изражение, че беше

 346 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

почти комично. Битки, куршуми, престъпници... никакъв про-

блем. Но да изгуби дългото си кожено палто? Истинска криза.

– Ще си купиш друго – опитах се да го успокоя. – Нали

знаеш, след като открием Джил, след като изчистя името си и

спася света.

– Само толкова ли? – попита, при което и двамата прихнах-