Последна саможертва

далеч от прозорците. Добрахме се до кухнята и намерихме

 341 

р и ш е л м и й д

вратата, водеща към гаража. А в гаража ни очакваше един

червен форд мустанг.

– Семейство с две коли – промърмори той. – Точно както

се надявах.

– Или са излезли за кратка разходка и ще побързат да се

приберат в дома си, като видят, че в квартала им е пристигнал

отряд за бързо реагиране – прошепнах.

– Пазителите няма да се оставят да бъдат забелязани. –

Заехме се да търсим ключовете за колата на най-очебийни-

те места. Най-после намерих връзка с ключове, закачени на

страничната дъска на един шкаф, и я грабнах.

– Вземи ги. – След като аз бях открила ключовете, очаквах

Дмитрий да ми позволи да шофирам. Но заради изкълчения

десен глезен трябваше да му ги отстъпя. Явно Вселената при-

тежава гадно чувство за хумор.

– Няма ли да ни засекат? – попитах го, когато той отвори

вратата на гаража и излезе на заден ход. – Тази тук е, хм, мал-

ко по-лъскава от колите, които обикновено задигаме с теб. –

Наистина беше страхотна. Сидни, която беше луда по готини

коли, незабавно щеше да се влюби в този мустанг. Прехапах

устни. Все още се чувствах виновна, че я бяхме изоставили.

Опитах се, поне засега, да пропъдя тягостната мисъл от съз-

нанието си.

– Така е – съгласи се Дмитрий. – Но по улицата се движат

още много други коли. Някои от пазителите все още претърс-

ват дворовете, а другите пазят в къщата на Мастрано. Техният

брой не е безкраен. Не могат да следят всичко едновременно,

но сигурно ще се опитат.

Затаих дъх, докато напускахме жилищната зона. На два

пъти забелязах фигури, прикриващи се отстрани на улицата,

но Дмитрий беше прав: не можеха да проверяват всеки ав-

томобил в едно пренаселено предградие. Освен това мракът

скриваше лицата ни.

Дмитрий явно беше запомнил добре пътя, по който бяхме

дошли, защото само след няколко завоя стигнахме до магис-

тралата. Знаех, че нямаше предвид някакво конкретно място, а

просто искаше да се отдалечим. След като липсваха очебий-

ни признаци, че ни преследват, се отпуснах назад и изпънах

 342 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

пулсиращия си крак. Но на гърдите ми беше леко. Бях изпъл-

нена с въодушевление, както става, когато прекалено много

адреналин пулсира във вените ти.

– Те са ни предали, нали? – попитах го. – Виктор и Робърт

са ни издали, а след това са избягали. Трябваше да ги наблю-

давам.

– Не знам – рече Дмитрий. – Възможно е. Видях ги точно

преди да говоря с теб и всичко ми изглеждаше наред. Те ис-

каха да тръгнат с нас, за да намерим Джил, но са знаели, че

е било само въпрос на време да ги предадем на властите. Не

съм изненадан, че са замислили план за бягство. Трябва да са

използвали захранването като средство за отвличане на вни-

манието, за да повикат пазителите и така да се отърват от нас.

– Мамка му. – Въздъхнах и отметнах косата си назад. Така

ми се искаше да има с какво да я стегна на опашка. – Трябваше

да се отървем от тях още когато имахме възможност. Какво

ще стане сега?

Дмитрий замълча за няколко секунди.

– Ще разпитват всички от семейство Мастрано, при това

много подробно. Е, всъщност ще разпитват не само тях, но и

всички замесени. Ще заключат Соня в килия, за да я изслед-

ват, също като мен. А Сидни ще бъде изпратена обратно при

алхимиците.

– А там какво я очаква?

– Не знам. Но предполагам, че на нейните началници никак

няма да им хареса, че е помагала на вампири бегълци.

– Мамка му – изругах повторно. Всичко се разпадаше. – А

ние какво ще правим сега?

– Ще се скрием някъде. И ще превържа глезена ти.

Изгледах го косо.

– Брей, май всичко си планирал.

– Не съвсем. – Смръщи леко чело. – Това дотук е лесно.

Тепърва предстои по-трудната част.

Сърцето ми замря. Прав беше. Ако предположим, че се-

мейство Мастрано няма да бъде обвинено от властите, че е

помагало на престъпници, вече никой не можеше да застави

Емили да признае произхода на дъщеря ѝ. А след като върнат

Сидни при нейните алхимици, тя също нямаше да може да ни

 343 

р и ш е л м и й д

помогне. Осъзнах, че трябва да кажа на някой за Джил. След-

ващия път, когато се свържа с Ейдриън, трябва да му разкрия

истината, така че приятелите ми да предприемат нещо. Повече

не можеше да пазим тази тайна.

Дмитрий отби при следващия изход от магистралата и аз

отново се завърнах в реалния свят.

– В хотел ли отиваме? – попитах го.

– Няма да е точно хотел – отвърна ми той. Видях, че се

намираме в оживена търговска зона, недалече от Ан Арбър.

Едно от предградията на Детройт. Покрай шосето се редуваха

ресторанти и магазини. Той зави към един денонощен супер-

маркет, където рекламите обещаваха, че „може да се намери

всичко“. Паркира и отвори вратата.

– Чакай ме тук.

– Но...

Дмитрий ме изгледа многозначително и аз погледнах на-

долу. Щетите от битката ми с пазителите бяха по-големи, от-

колкото очаквах, а и роклята ми беше скъсана. Раздърпаният

ми вид щеше да привлече ненужно вниманието на околните,

както и накуцването ми. Затова му кимнах и той се запъти към

магазина.

Докато го чаках, прехвърлих наум всичките ни проблеми,

като се проклех мислено, задето не бях измислила как да пре-