Последна саможертва

рия етаж. Тримата трябваше да се махнем оттук. За моя изне-

нада Сидни реагира първа.

– Бягайте. Аз ще им отвлека вниманието.

Опитът ѝ да ги разсее вероятно щеше да означава да им

препречи пътя за няколко мига, преди да се справят с нея, но

тези допълнителни секунди можеха да се окажат от огромно

значение. Но въпреки това никак не ми допадна мисълта да я

изоставим. Дмитрий нямаше подобни скрупули, особено след

като чухме стъпки по стълбите.

– Хайде! – извика той и сграбчи ръката ми.

Затичахме се по коридора към най-отдалечената спалня –

тази на Виктор и Робърт. Точно преди да нахлуем в нея, аз се

провикнах назад към Сидни:

– Заведи Джил в двора!

Не зная дали ме чу, защото, ако се съдеше по шума, па-

зителите вече я бяха открили. Дмитрий отвори най-близкия

от големите прозорци и ме погледна многозначително. Както

винаги, се разбирахме без думи.

Той скочи пръв, несъмнено за да посрещне евентуалната

опасност, която ни очакваше долу. Моментално го последвах.

Стоварих се върху покрива на първия етаж, плъзнах се по

него, после скочих. При приземяването Дмитрий ме улови за

 339 

р и ш е л м и й д

ръката, за да облекчи падането ми, но не успя да предотврати

лекото изкълчване на единия ми глезен. Беше същият глезен,

който пое тежестта от скачането при битката с Донован. По-

тръпнах, когато болката ме прониза, но тутакси си заповядах

да не ѝ обръщам внимание.

Черни фигури се придвижваха към нас, изскачащи от сен-

ките на нощта и от прикритието си в задния двор. Пазители-

те, разбира се, нямаше да се задоволят само с разбиването на

една врата. Бяха се разпръснали около къщата. Влязохме в

схватка с тях, опрели гръб в гръб, като той пазеше моя, а аз –

неговия. Както обикновено, беше трудно да ги обезвредим,

без да ги убием. Жестоко, но неизбежно. Не исках да убивам

нашите, които просто си вършеха работата – да залавят бе-

гълци. Дългата ми рокля никак не ми помагаше. Краката ми

постоянно се заплитаха в плата.

– Другите всеки момент ще се появят – изръмжа Дмитрий,

като повали един пазител на земята. – Трябва да се махнем от

тук. Ето, там, през онази порта.

Не можах да му отговоря. Просто го последвах, докато си

проправяхме път към вратата в оградата, без да спираме да се

отбраняваме. Тъкмо се справихме с групата от задния двор,

когато още пазители изскочиха от къщата. Измъкнахме се

през портата и се озовахме на тиха странична улица, заоби-

каляща къщата на Мастрано. Но скоро стана ясно, че не мога

да издържам на темпото на Дмитрий. Умът ми пренебрегваше

болката, но тялото ми не можеше да застави наранения ми гле-

зен да се движи както трябва.

Без да забави крачка, Дмитрий ме обгърна с ръка, за да

поеме тежестта, падаща върху глезена ми. Кривнахме от ули-

цата и прекосихме няколко двора, което щеше да направи пре-

следването ни по-трудно, но не и невъзможно.

– Не можем да ги надбягаме – казах му аз. – Ще те забавя.

Трябва да...

– Не ми казвай, че трябва да те изоставя – прекъсна ме. –

Заедно сме в това.

Пук, пук. Една саксия за цветя до нас внезапно се пръсна

сред купчина от прах, пръст и глина.

– Стрелят по нас – ахнах, невярваща на думите си. – На-

 340 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

истина стрелят по нас! – След толкова много тренировки в

ръкопашен бой винаги съм се отнасяла пренебрежително към

огнестрелното оръжие. Но когато се преследваше убийцата на

кралицата и нейният съучастник? Бойната чест преставаше да

е най-важното, а само крайният резултат.

Още един куршум изсвистя опасно близо до нас.

– Стрелят със заглушител – констатира Дмитрий. – Но

трябва да са много предпазливи. Едва ли искат хората наоколо

да разберат, че преследват някого. Нуждаем се от прикритие.

И то веднага. – Може би щяхме да избегнем куршумите, но

глезенът ми повече не можеше да издържи.

Дмитрий направи още един рязък завой и пред нас се ши-

рнаха задните дворове на предградието. Не можех дори да

погледна назад, но чувах викове, което означаваше, че още не

им се бяхме изплъзнали.

– Ето, оттук – каза Дмитрий.

Пред нас се извисяваше неосветена къща с голям ос-

тъклен вътрешен двор, напомнящ за този в дома на Соня.

Стъклената врата беше отворена, но вратата с мрежа про-

тив комари бе затворена. Дмитрий натисна дръжката. За-

ключено. Но мрежестата преграда едва ли можеше да ни

спре. Горките доверчиви обитатели на къщата. Той измък-

на сребърния си кол и сряза мрежата с дълъг вертикален

прорез, през който бързо се провряхме. Моментално ме

изтласка настрани, за да не се виждам. Сложи пръст към

устните си и ме притисна към себе си. Топлината му ме

разтърси като електричество.

След няколко секунди се появиха пазителите и се заеха с

претърсването на дворовете. Някои от тях продължиха на-

пред, за да проверят дали не сме избягали по-надалеч. Други

се заеха да претърсват околните подходящи за укритие места,

които не бяха малко в падащия мрак. Погледнах към вратата

с мрежата. Прорезът си личеше, макар и да не беше много го-

лям, но си оставаше подозрителна следа, която преследвачите

ни може би щяха да забележат.

Дмитрий също се бе досетил за това, затова пристъпи

предпазливо във всекидневната, като се стараеше да стои по-