Последна саможертва

ми биеше до пръсване и макар приятелите ми да бяха в безо-

пасност, не можех да овладея паниката си.

– А сега той е в беда. Онези пазители бяха бесни...

– Защото още не знаят цялата истина. Видели са едно мъртво

тяло и оръжието, с което е станало убийството. Това е всичко.

Но след като съберат фактите и разпитат свидетелите, всичко

ще бъде наред. Еди е спасил един морой. Това му е работата.

– Но за да го стори, трябваше да убие друг морой – изтък-

нах аз. – Това не бива да става. – Звучеше като нещо съвсем

очевидно, дори глупаво твърдение, но знаех, че Дмитрий ще

ме разбере. Предназначението на пазителите беше да защита-

ват мороите. Те винаги бяха на първо място. Немислимо бе

да убиеш морой. Но също така беше немислимо и морой да се

опитва да убие друг морой.

– Това не е било нормална ситуация – потвърди Дмитрий.

Отметнах глава назад.

– Зная, зная. Просто не мога да се примиря, че съм я оста-

вила незащитена. Така отчаяно ми се иска да се върна обратно

и да я браня с цената на живота си. Точно сега. – Утре ми се

струваше безкрайно далеч. – Ами ако се случи отново?

 333 

р и ш е л м и й д

– Там има и други, които ще я защитят. – Дмитрий прис-

тъпи към мен и се изненадах, когато го видях да се усмихва,

особено на фона на последните мрачни събития. – Повярвай

ми, и аз искам да я защитавам, но бихме рискували живота

си напразно, ако заминем веднага. Почакай още малко и поне

рискувай живота си за нещо важно.

Паниката ми започна да стихва.

– А и Джил е важна, нали?

– Много.

Изправих се. Една част от мозъка ми се опитваше да ме

успокои относно нападението срещу Лиса, докато останалата

бе напълно обсебена от това, което бяхме постигнали тук.

– Все пак успяхме – заявих, като усетих как лека усмивка бав-

но разцъфтява на устните ми. – Въпреки всичко... някак си успях-

ме да открием изгубената сестра на Лиса. Осъзнаваш ли какво

означава това? Сега Лиса може да има всичко, което ѝ се полага.

Нищо не могат да ѝ забранят. По дяволите, ако пожелае, може да

стане кралица. А Джил... – Поколебах се за миг. – Ами, тя е част

от древна кралска фамилия. Всичко това е за добро, нали?

– Мисля, че зависи от Джил – рече Дмитрий. – И от послед-

ствията от всичко това.

В мен отново се надигна чувството на вина заради вероят-

ността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.

– Хей, всичко е наред – окуражи ме той, като повдигна бра-

дичката ми. Очите му бяха топли. Толкова много обич стру-

еше от тях. – Ти постъпи правилно. Никой друг не би дръ-

знал да стори нещо подобно, нещо, което изглежда напълно

невъзможно. На това е способна единствено Роуз Хатауей. Ти

рискува, за да откриеш Джил. Рискува живота си, като наруши

правилата на Ейб и си плати за това. Но си струваше.

– Надявам се и Ейдриън да мисли така – изрекох загриже-

но. – Защото според него напускането на нашата „безопасна

къща“ е най-глупавата постъпка, извършвана някога.

Ръката на Дмитрий увисна.

– Ти си му казала за това?

– Не и за Джил. Но се изпуснах неволно, че вече не сме в

Западна Вирджиния. Той ще го запази в тайна – додадох при-

пряно. – Никой друг не знае.

 334 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Вярвам го – съгласи се Дмитрий, макар че доста от топли-

ната му отпреди малко се стопи. Как можа толкова бързо да

угасне? – Той... той изглежда ти е напълно предан.

– Такъв е. И аз безусловно му вярвам.

– И той те прави щастлива? – Интонацията на Дмитрий не

беше груба, но в нея се долавяше странна напрегнатост, при-

съща на полицейските разпити.

Замислих се за времето, което бях прекарала с Ейдриън: ше-

гите и закачките ни, купоните, игрите и целувките, разбира се.

– Да. Прави ме щастлива. С него ми е много забавно. Ис-

кам да кажа, че понякога е непоносим – добре де, по-скоро

доста често, – но пороците му не бива да те заблуждават. Той

не е лош човек.

– Зная, че не е – кимна Дмитрий. – Той е добър. Не всички го

разбират, но аз съм наясно. Случва се да се държи по-особено,

но иначе, в общи линии, остава верен на себе си. Видях го по

време на бягството. И след... – Думите заседнаха на върха на

езика му. – След Сибир той беше с теб, нали? Помагаше ти?

Кимнах, леко озадачена от всички тези въпроси. Оказа се,

че са били само загрявка преди големия въпрос:

– Обичаш ли го?

На този свят има само няколко души, които могат да си поз-

волят такива лични въпроси, без да рискуват да получат удар

в лицето вместо отговор. Дмитрий беше един от тях. Меж-

ду нас нямаше никакви прегради, но сложните ни отношения

превръщаха тази тема в нещо нереално. Как можех да обясня

дали обичам някого, и то на мъжа, когото съм обичала? И то

на мъжа, когото още обичаш, нашепна един глас в глава-

та ми. Може би. Вероятно. Отново трябваше да си напомня,

че бе естествено все още да изпитвам някакви чувства към

Дмитрий. Но те ще угаснат. Трябваше да угаснат, също както

бяха угаснали неговите към мен. Той беше миналото. Ейдриън

беше моето бъдеще.

– Да – промълвих, но се забавих повече, отколкото би след-

вало. – Аз... аз го обичам.

– Добре. Радвам се. – Но работата беше в това, че лицето