Читаем Последна саможертва полностью

ме. Но като се излегнах до него, и двамата се натъжихме.

– Какво ще правим сега? – попитах. Май тази вечер това

беше най-често задаваният въпрос.

– Ще спим – отвърна той и изгаси фенера. – А утре ще се

свържем с Ейб, Таша или... някой друг. Ще ги оставим те да се

оправят и да заведат Джил там, където трябва.

Изненадах се колко унило прозвуча гласът ми, когато за-

говорих:

– Имам чувството, че се провалихме. Толкова бях щаст-

лива, когато намерихме семейство Мастрано. Мислех си, че

сме направили невъзможното, но се оказа напразно. Толкова

много работа за нищо.

– За нищо ли? – удиви се той. – Това, което направихме,

е... нещо голямо. Ти намери сестрата на Лиса. Още една Дра-

гомир. Не мисля, че действително осъзнаваш важността на

свършеното. Не разполагахме с почти никакви следи, но ти не

се отказа и успя.

– И изгубих Виктор Дашков. Отново.

– Е, характерното за него е, че не остава скрит задълго. Той

е от онези хора, които искат винаги да контролират всичко.

Накрая ще предприеме някакъв ход и когато го направи, ще

го пипнем.

Усмивката се завърна на устните ми, макар да знаех, че той

нямаше как да я види.

– А пък си въобразявах, че тук аз съм оптимистът.

– Явно е заразно – долетя отговорът му. После, за моя из-

ненада, ръката му напипа моята в тъмното. Пръстите ни се

преплетоха. – Добре се справи, Роза. Много добре. А сега спи.

Не се докоснахме по друг начин, но ръката му излъчваше

цялата топлина на света. Не беше идеален миг, като онзи в

библиотеката, но обичайната ни близост и разбирането по-

между ни бяха по-силни от всякога, така че и това ми стигаше.

 347 

р и ш е л м и й д

Всичко бе както трябва. Естествено. Не исках да спя. Исках

само да съм тук и да се порадвам на шанса си да съм с него. Не

е изневяра, реших аз, като се замислих за Ейдриън. Просто се

наслаждавах на тази близост.

Все пак сънят беше от съществено значение. Съставихме

си график за дежурствата на смени. Той щеше да остане буден,

докато аз си почивам. Имах чувството, че ако не заспя, той

също няма да го направи, когато му свърши смяната. Затворих

очи и този път не сърцето си трябваше да успокоявам. А мозъ-

ка си, който препускаше бясно като хамстер във въртележка,

докато се опитвах да реша какво да предприема. Да се отведе

Джил в кралския двор. Да се отведе Джил в кралския двор.

Само това беше важно. Ще се свържем с някой, който може да

стигне до Джил. Двамата с Дмитрий ще се скрием някъде, така

че в скоро време всичко само ще се уреди...

– Слава Богу.

Извърнах се рязко. Дори не бях осъзнала, че съм потънала

в сън, подвластен на магията на духа. Отново се намирах в гра-

дината на Соня, къпеща се в слънчева светлина и разноцветни

багри, а тя седеше на един стол и ме гледаше очаквателно.

– Боях се, че през цялата нощ ще останеш будна, за да

бдиш – продължи тя.

– Щях да го направя, ако имах възможност – отвърнах ѝ,

като се претърколих до нея. Не очаквах именно нея да видя в

сънищата си, но поне се свързах с някой от външния свят. Бях

облечена със същата рокля в черно и бяло, но за разлика от

реалността тази тук беше чиста и здрава. – Дмитрий смята, че

сме на сигурно място, макар че остана да будува, разбира се.

– Разбира се. – В очите ѝ проблесна оживление, но само за

кратко.

– Къде си? – попитах я. – Заловиха ли те пазителите?

– Не се добраха до мен – заяви тя самодоволно. – Вие два-

мата сте техният приоритет, а с помощта на малко внушение

те въобще не ме забелязаха. Измъкнах се... макар че не ми се

искаше да изоставям Емили.

Разбира се, че съчувствах на Емили, но бях твърде раз-

вълнувана от бягството на Соня. Най-после някакви добри

новини.

 348 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Но ти можеш да отведеш Джил в кралския двор. Нали си

свободна.

Соня ме погледна така, сякаш бях заговорила на чужд език.

– Не мога да стигна до Джил.

Намръщих се.

– Да не е поставена под строга охрана?

– Роуз – каза ми Соня. – Джил въобще не е с пазителите.

Виктор и Робърт я отвлякоха.

 349 

Г л а в а 2 6

Тя е какво? – възкликнах. Птиците в градината на съня

ми тутакси замлъкнаха. – С тях? Заради това ли са из-

викали пазителите?

Соня остана спокойна, но леко се намръщи.

– Виктор и Робърт не са повикали пазителите. Защо да го

правят?

– Защото... защото са искали да се отърват от мен и

Дмитрий...

– Може би – промърмори Соня. – Но не и докато са в къща-

та. Също като теб, и Виктор е обявен за издирване. Успяха да

се измъкнат само благодарение на магията на Робърт.

– Тогава кой... – Отговорът ме порази. Простенах. – Джон

и Емили. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно.

Прекалено бързо приеха бегълци в къщата си.

– Всъщност си мисля, че е бил само Джон. Емили действи-

телно вярва, че си невинна... макар че появата ти никак не ѝ

хареса. Освен това според мен тя не би се обадила на пазите-

лите, за да не привлече допълнително вниманието към Джил.

Не бих се изненадала, ако се окаже, че Джон дори не я е пре-

дупредил, че е повиквал пазителите. Той вероятно смята, че

прави услуга на всички.

– А вместо това изгуби заварената си дъщеря – довърших

Перейти на страницу:

Похожие книги