Последна саможертва

вместо нея. – Но защо Виктор и Робърт са я взели със себе си?

И как, по дяволите, двама стари мъже са успели да обуздаят

една тийнейджърка?

 350 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Соня сви рамене.

– Вероятно са по-силни, отколкото изглеждат. Много е ве-

роятно внушението също да е изиграло роля. Но защо са я

отвели? Трудно е да се каже. Виктор винаги е мечтал да при-

тежава власт и могъщество. Да държи под контрола си неиз-

вестния досега член на фамилията Драгомир, е отличен начин

да се сдобие с власт.

Подскочих.

– Никога няма да успеем да я отведем в кралския двор.

– Трябва просто да я намерим – каза Соня. – Което ще мога

да направя, когато тя заспи.

– Още посещения насън – промърморих и отново се за-

редих с надежда. – Трябва още сега да се свържеш с нея. От-

крий...

– Опитах. Но не се получи, защото тя не е заспала. Готова

съм да се обзаложа, че докато не си осигурят значителна пред-

нина, ще я държат будна. Но ще продължавам да опитвам.

Не беше идеалното разрешение на проблема, но засега ос-

таваше най-доброто, което можехме да направим.

– А какво стана със Сидни и семейство Мастрано?

– Трябваше да отговорят на много въпроси. – Лицето на

Соня помръкна. Знаех, че се чувства зле, защото беше из-

оставила братовчедка си, също както аз се притеснявах за

Сидни.

Докоснах леко ръката на Соня.

– Всичко е наред. Ще се оправят. Най-важното сега е да

помогнеш на Джил.

Тя кимна.

– Как ще се свързвам с теб? Не мога винаги да чакам, до-

като заспиш.

Замълчахме. Не бях помислила за това.

– Може би ще успеем да се снабдим с мобилен телефон...

Бог ми е свидетел, че се нуждаем от такъв. Ами... защо просто

не дойдеш с нас? Между впрочем, къде се намираш сега?

Зачудих се дали не направих грешка, като я поканих да се

присъедини към нас. Двамата с Дмитрий доста се постарахме

да прикрием следите си, за да опазим местонахождението ни

в тайна. Стълкновение с пазителите беше последното, което

 351 

р и ш е л м и й д

желаех. Като се изключат очевидните причини – затвор, екзе-

куция и така нататък, – ако ни заловяха, щяхме да се простим

с надеждата да помогнем на Лиса. При все това бях сигурна,

че Соня е един от нашите съюзници, а засега тя можеше да се

окаже единствената ни възможност да се свържем с Джил.

Подобни съмнения ме измъчваха и когато се питах дали

да съобщя на Виктор къде се намираме. И макар той да ни

помогна, тази помощ се оказа нож с две остриета. Въпреки

това съобщих на Соня името на нашия къмпинг и най-удобни-

те пътища до тук. Тя ми обеща, че ще дойде – не знаех как ще

се справи с пътуването, но предполагах, че разполага с дос-

татъчно възможности – и че ще продължи с опитите си да се

свърже с Джил.

– Соня... – Поколебах се дали да продължа, защото знаех,

че трябваше просто да я оставя да сложи край на съня. Бяхме

изправени пред големи проблеми, по-сериозни от въпроса,

който исках да ѝ задам. Освен това беше лична територия. –

Какво искаше да кажеш в колата... когато споменах, че съм се

срещнала насън с гаджето си? Стори ми се изненадана.

Соня дълго ме гледа замислено. Сините ѝ очи проникваха в

мен по-дълбоко, отколкото ми допадаше. Понякога тя изглежда-

ше по-безопасна, когато изпаднеше в налудничаво състояние.

– Аурите могат да разкрият много, Роуз, а аз съм много

добра в разгадаването им. Много по-добра, отколкото може

би са твоите приятели. Един сън, повлиян от магията на духа,

обагря аурата ти в златисто. Точно така разбрах за твоя. Ау-

рата ти е уникална, макар че се променя в зависимост от чув-

ствата ти и душевните ти вълнения. Личи си, когато хората

са влюбени. Техните аури сияят. Когато ти сънуваше, твоята

беше светла. Цветовете бяха ярки... но не такива, каквито бих

очаквала, когато си с гаджето си. Разбира се, всяка връзка е

различна. Хората са различни. Нямаше да обърна внимание,

само че...

– Само че какво?

– Само че, когато си с Дмитрий, твоята аура грее като

слънце. Както и неговата. – Усмихна се, когато се втренчих

слисано в нея, неспособна да промълвя нито дума. – Това из-

ненада ли те?

 352 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Аз... ние с него, така да се каже, отдавна сме приключи-

ли с тези отношения. Бяхме заедно, но след промяната той

вече не ме желае. Преживях го и продължих напред. – Тук

под продължаване очевидно трябваше да се разбира, че про-

дължаваме да се държим за ръце и все още имаме наситени с

много емоции мигове на близост. – Ето защо съм с Ейдриън.

Щастлива съм с Ейдриън. – Последното изречение прозвуча

по-скоро оправдателно. Кого се опитвах да убедя? Нея или

себе си?

– Рядко се случва поведението да отговаря на чувствата –

обясни ми тя. Прозвуча ми също като Дмитрий, когато ми из-

насяше проповеди по дзен будизъм. – Не го приемай погреш-

но, но има над какво да се замислиш.

Велико. Да ме лекува една луда.

– Добре де, да допуснем, че в думите ти има известна ис-

тина. Все пак се отказах от Дмитрий само преди две седми-

ци. Възможно е още да съм запазила някакви чувства към

него. – Възможно? Замислих се колко силно ми въздействаше

физическото му присъствие през цялото време, докато бях в

колата. Припомних си и непринудената хармония помежду ни