Последна саможертва

в библиотеката, колко добре се чувствах, когато действахме

заедно, двамата толкова решителни и в пълен синхрон, почти

никога не се налагаше единият да отгатва намеренията на дру-

гия. А само преди броени часове, в стаята за гости...

Соня най-безочливо се изсмя в лицето ми.

– Възможно? Само след две седмици? Роуз, за много неща

си толкова мъдра... и толкова незряла за други.

Мразех да ме преценяват единствено по възрастта ми, но

сега моментът не беше подходящ за бурни изблици.

– Добре, както и да е. Все още имам чувства. Но не и той.

Ти не си го виждала, след като се промени. Беше ужасно. Из-

падна в огромна депресия. Каза ми, че не иска да ме вижда,

че вече никого не може да обича. И така продължи до това

безумно бягство, чак тогава той отново започна да се държи

като някогашния Дмитрий.

– Двамата говорихме за това – призна тя, отново придоби-

ла сериозно изражение. – За депресията. Разбирам го. След

като си бил стригой... след всичко, което си направил... вече не

 353 

р и ш е л м и й д

се чувстваш достоен да живееш. Остава ти само вината, мра-

кът и съкрушителните спомени за онова зло. – Тя потръпна.

– Ти... ти се държиш по-различно от него. Искам да кажа,

че понякога изглеждаш толкова тъжна, но в други моменти...

сякаш нищо не се е случило. Вече си започнала да приличаш

на предишната Соня. Или поне до голяма степен. На какво се

дължи тази разлика помежду ви?

– О, повярвай ми, аз още тая чувство за вина. След като Ро-

бърт ме промени... – В интонацията ѝ се прокрадна злъч, кога-

то изговори името му. – Ами, не исках да изоставя къщата си,

леглото си. Мразех се заради това, което бях направила. Ис-

каше ми се да бях смъртоносно прободена. И тогава Дмитрий

поговори с мен... Каза ми, че чувството за вина е неизбежно,

че дори само този факт доказва, че не съм стригой. Но ми

каза още, че това не бива да ме спира да се върна отново към

живота. На нас ни е даден втори шанс, на него и на мен. Не

можем да го пропилеем. Добави също, че му е отнело известно

време, за да осъзнае това, и че не иска аз да повтарям същите

грешки. Посъветва ме да се върна към живота, към красивото

в него, към хората, които обичам, преди да е станало прекале-

но късно – дори и да ми е трудно. Да се отърсиш от миналото

си на стригой... това е като огромна тежест, винаги те смаз-

ва. Той се закле, че повече няма да позволи на това бреме да

го владее – което, повярвай ми, звучи благородно, но е много

трудно постижимо – и че няма да позволи животът му да се

окаже безсмислен. Вече е изгубил някои неща, и то завинаги,

но няма да се откаже от останалото.

– Той ти е казал всичко това? Аз... аз не съм сигурна какво

означава дори половината от казаното. Посъветва ме да се

върна към живота, към красивото в него, към хората, кои-

то обичам, преди да е станало много късно.

– Понякога и аз не съм сигурна. Както споменах, по-лес-

но е да се каже, отколкото да се направи. Все пак си мисля,

че той ми помогна да се възстановя по-бързо, отколкото ако

трябваше да се справям съвсем сама. Благодарна съм му. А

колкото до теб и твоята аура... – Леката усмивка се завърна на

устните ѝ. – Е, сама трябва да откриеш отговорите. Не вярвам

в сродните души или поне не съвсем. Според мен е смешно да

 354 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

се мисли, че на света за всеки съществува само една сродна

душа. Ами ако се окаже, че твоята „половинка“ живее в Зим-

бабве? А какво ще стане, ако роденият за теб умре млад? Ми-

сля също, че е смешно да се твърди, че „две души могат да се

слеят в една“. Трябва да държиш на себе си. Но вярвам, че има

души, между които се постига пълен синхрон, които са като

огледално отражение една на друга. Виждам синхронността в

аурите им. Мога да видя и любовта между тях. Трябва сама да

решиш какво да правиш с тази информация, ако изобщо ѝ се

доверяваш.

– Без прибързване – промърморих аз.

Тя сякаш се канеше да сложи край на съня, но сетне се спря

и ме изгледа пронизващо.

– Внимавай за едно нещо, Роуз. Твоята аура много подхож-

да на аурата на Дмитрий, но двете не са идентични. Тази на

Дмитрий е осеяна с тъмни петна, останали от травмата му. Но

тези петна избледняват с всеки изминал ден. В твоята също

има мрак – но не избледнява.

Потръпнах.

– От Лиса е. Това е мракът, който отнемам от нея, нали?

– Да. Не зная много за телепатичните връзки, но това, ко-

ето правиш, дори и да ѝ помага, е много опасно. Магията на

духа ни разкъсва, в това няма спор, но от друга страна... ми-

сля, че ние, владеещите магията на духа, сме създадени така,

че да ѝ устояваме малко по-добре от останалите. Не че това

винаги е очевидно – додаде тя с горчивина. – Но ти? Не. И

ако поемеш в себе си твърде много, не зная какво ще се слу-

чи. Страхувам се, че ще се натрупва и натрупва. Опасявам се,

че ще е необходима само една искра, един катализатор, за да

експлодира в теб.

– И какво ще стане тогава? – прошепнах.

Тя бавно поклати глава.

– Не зная.

С това сънят избледня.

Заспах отново, този път, без да сънувам, макар че тяло-