Последна саможертва

– Какво общо имат те с Еди и с този, който ме нападна? –

попита тя.

– Може би имат нещо общо. А може и да нямат – сви ра-

мене Ханс. – Но зная, че става нещо странно, нещо, в което

всички вие сте замесени и аз трябва да разкрия какво е то.

Тя – Ханс посочи към Сидни – е била с Хатауей в Детройт и

на мен все още ми е трудно да повярвам, че никой от вас не

знае нищо за това.

Ейдриън скръсти ръце и се облегна на стената като съвър-

шена илюстрация на безразличието.

– Можеш да вярваш в каквото си пожелаеш, но аз не позна-

вам никого от тези хора. Нали алхимиците ни мразят? Защо

тогава са тук? – По ирония на съдбата Ейдриън беше един-

ственият от моите приятели, който знаеше, че не се намирам

в Западна Вирджиния, но това за нищо на света не можеше да

се отгатне, ако се съдеше по поведението му.

 361 

р и ш е л м и й д

– Защото трябва да заловим една избягала убийца и е необ-

ходимо да разпитаме нейната съучастница – гласеше твърдият

отговор на Ханс.

На върха на езика на Лиса бе да отрече, че имам вина, но

по-възрастната жена алхимик я изпревари.

– Нямате никакво доказателство, че госпожица Сейдж е

била „съучастница“ на вашата престъпница. И продължавам

да смятам, че е абсурдно да не ни позволявате да проведем

наше, собствено разследване и повече да не се занимавате с

този случай.

– При други обстоятелства, госпожице Стантън, бихме се

съгласили – отвърна ѝ Ханс. Помежду им сякаш повя леден

вятър. – Но този случай, както сама разбирате, е много по-се-

риозен от всички останали. Нашата кралица беше убита.

Напрежението между пазителите и алхимиците още повече

се засили. Осъзнах, че деловите им взаимоотношения не бяха

никак сърдечни. Хрумна ми също, че дори началниците на

Сидни да повярват, че тя е извършила някакво престъпление,

те никога нямаше да го признаят пред Ханс – което означава-

ше, че параноята му не беше изцяло неоснователна. Тъй като

никой от алхимиците не му отговори, Ханс прие това като съ-

гласие с правото му да се заеме с разпита на Сидни.

– Познаваш ли тези тримата? – Ханс посочи към моите

приятели и Сидни поклати глава. – Някога свързвала ли си се

с тях?

– Не.

Ханс замълча за кратко, сякаш се надяваше, че Сидни ще

промени отговора си, но тя не го направи.

– Тогава как така си се забъркала с Хатауей?

Тя го изгледа напрегнато. В кафявите ѝ очи се четеше страх.

Не бях сигурна дали беше точно заради Ханс. Реално погле-

днато, сега тя имаше достатъчно основания да бъде толкова

нервна, като например фактът, че се намираше тук, а също и

наказанието, което евентуално щяха да ѝ наложат алхимици-

те. Разбира се, съществуваше и Ейб. Технически погледнато,

той беше причината тя да се забърка в тази каша. Сега тряб-

ваше просто да натопи него, като се оправдае с това, че я бе

изнудвал. Така щеше да се измъкне невредима от цялата исто-

 362 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

рия, но щеше да си навлече неговия гняв. Сидни преглътна и

се опита да изгледа Ханс предизвикателно.

– Срещнах Роуз в Сибир.

– Да, да – каза Ханс. – Но как се стигна дотам, че ѝ помогна

да избяга?

– Нямам нищо общо с бягството ѝ от това място! – възмути

се Сидни. Предполагам, че това бе само половината истина. –

Тя се свърза с мен преди няколко дни и ме помоли да ѝ помог-

на да стигне до някаква къща край Детройт. Твърдеше, че била

невинна и че това щяло да ѝ помогне да го докаже.

– Алхимиците знаеха, че тя е беглец – изтъкна Ханс. –

Всички получиха заповеди да я издирват. Можела си да ѝ от-

кажеш.

– Когато за пръв път срещнах Роуз, тя не ми заприлича на

убиец – искам да кажа, като се изключат убийствата на стри-

гои. Което, реално погледнато, всъщност не е убийство. – Сид-

ни пусна в ход малко от типичното за алхимиците презрение.

Добро попадение. – Така че когато ми каза, че е невинна и

може да го докаже, реших да ѝ помогна. Закарах я до къщата.

– Вече я разпитахме за това – намеси се Стантън раздраз-

нено. – И ви казахме, че сме го направили. Това, което е из-

вършила, е било глупаво, наивна грешка в преценката ѝ. Но

това е наша вътрешна работа, а не ваша. Вие се погрижете

за вашата демонична убийца. – Изрече тези думи донякъде

небрежно, сякаш се готвеха да отведат Сидни у дома и да ѝ

се скарат като на непослушно дете. Аз обаче се съмнявах, че

всичко ще се окаже толкова просто.

– Кои бяха с нея? – попита Ханс, без да обръща внимание

на думите на Стантън.

Презрението на Сидни нарасна.

– Един от тях беше онзи мъж... Дмитрий Беликов. Този,

когото вие приемате за „излекуван“. Не зная кои бяха други-

те, двама мъже и една жена. Така и не се представиха. – Това

беше добре скалъпена лъжа, защото престорената ѝ неприя-

зън към Дмитрий прикриваше факта, че тя познаваше остана-

лите ни спътници.

Лиса се наведе нетърпеливо напред и заговори, преди Ханс

да успее да я спре:

 363 

р и ш е л м и й д

– Защо бяхте в Детройт? И как може Роуз да изчисти името

си? Особено с Джил?

Ханс не изглеждаше много щастлив от това прекъсване, но

не се съмнявах, че той също беше любопитен да узнае пове-

че за Джил и Детройт. Заради това не каза нищо, може би с

надеждата, че някой може да се изпусне и да разкрие важна