Последна саможертва

информация. Сидни обаче продължи да играе ролята на дис-

танцирана и хладна особа.

– Нямам представа. Изглежда, че това момиче Джил също

нищо не знаеше. Роуз само ми каза, че трябва да стигне до нея, затова ѝ помогнах.

– И ти ѝ повярва просто така, на сляпо? – учуди се Ханс. –

Наистина ли искаш да ме убедиш, че си ѝ се доверила толкова

лекомислено?

– Тя е моя... – Сидни прехапа устни, за да не каже думата,

която, предполагам, беше „приятелка“. Но бързо се съвзе и

отново доби деловото изражение на професионалист. – В нея

има нещо, което вдъхва доверие, а си помислих, че ще бъде

загуба на време и средства, ако алхимиците ви помагат да

преследвате грешния убиец. Реших, че ако е виновна, винаги

можех да я издам. Освен това си помислих... помислих си, че

ако аз успея да разреша този сложен случай, ще спечеля дове-

рие, одобрение и повишение. – Това беше добра, много добра

лъжа. Едно амбициозно момиче се опитва да подпомогне ка-

риерата си чрез потаен и хитър ход. Звучеше много убедител-

но. Но не за всеки.

Ханс поклати глава.

– Не вярвам на нищо от казаното от теб.

Младият мъж от алхимиците пристъпи напред. Пазителите

тутакси се напрегнаха, готови да му се нахвърлят.

– Ако тя казва, че така се е случило, значи точно така се

е случило. – Изглеждаше предизвикателно настроен и недо-

верчив също като Стантън, но имаше и още нещо. Някаква

загриженост към Сидни, която можеше да се дължи както на

лична основа, така и на професионална. Лиса също го усети.

– По-кротко, Иън – посъветва го Стантън, без да изпуска

Ханс от очи. С държанието си все повече ми напомняше за

Албърта. Не би могла да се чувства добре в едно помещение,

 364 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

пълно с пазители, но с нищо не се издаваше. – Няма значение

дали ѝ вярвате или не. Важното е, че госпожица Сейдж отго-

вори на въпросите ви. С това ние приключихме.

– А родителите на Джил знаят ли нещо? – обади се Лиса.

Все още беше шокирана от развоя на събитията – да не го-

ворим колко бе разтревожена заради моето изчезване от

безопасния планински град, – но този мистериозен опит да

се изчисти името ми я бе впечатлил твърде силно, за да го

отмине.

Сидни се обърна към Лиса и аз на практика успях да разче-

та всичките ѝ мисли. Тя знаеше колко сме близки с Лиса, както

и че аз бих искала да я успокоя. Ала нямаше как да стане с

всички тези хора в стаята. Освен това трябваше да се съобра-

зи с факта, че нищо не бях казала на Лиса за Джил.

– Не – отрече Сидни. – Просто отидохме там и Роуз заяви,

че Джил трябва да тръгне с нея. Никой от семейство Мастра-

но не знаеше защо. И тогава... тогава Роуз я взе със себе си.

Или Джил сама тръгна с нея. Не съм съвсем сигурна какво

точно се случи, защото настана невъобразим хаос.

Нито алхимиците, нито пазителите разговаряха повече за

отвличането на Джил, което създаде в мен впечатлението, че

приемаха историята за чиста монета, особено след като я бяха

научили не само от Сидни, но и от родителите на Джил. В нея

се съдържаше достатъчно истина, за да прозвучи убедително

и да обясни изчезването на Джил. В нея не се споменаваше

тайната на фамилията Драгомир, която сега Емили със сигур-

ност би искала да си остане завинаги такава.

– Това е всичко – заговори пак Стантън. – Вече ви го ка-

захме. Сега трябва да тръгваме. – Обърна се към вратата, но

пазителите ѝ препречиха пътя.

– Невъзможно е – отсече Ханс. – Въпросът е много серио-

зен, а госпожица Сейдж е единствената ни връзка с убийцата.

Убийца на кралица, която на всичкото отгоре е извършила и

отвличане.

Стантън изсумтя презрително. Спомних си как веднъж

Сидни сподели с мен, че според алхимиците кралската систе-

ма за управление на мороите била много глупава.

– По всичко личи, че тя повече няма да ви бъде полезна. Но

 365 

р и ш е л м и й д

не се безпокойте, ние ще я задържим. Свържете се с нас, ако

имате още въпроси.

– Неприемливо – отряза я Ханс. – Тя остава тук.

Другият алхимик, Иън, се присъедини към спора, по-точно

се изпречи като щит пред Сидни.

– Няма да изоставим тук един от нашите хора! – Избух-

ването му отново привлече вниманието ми и ми стана забав-

но. Влюбен до уши. Да, това беше. Не се съмнявах, че той бе

влюбен в Сидни и не гледаше на нея само като на колега. Но

Стантън го изгледа многозначително, с което му подсказа, че

тя ще уреди въпроса. Той замълча.

– Вие също можете да останете тук – каза Ханс. – За мен

няма значение. Ще ви осигурим стаи за престоя.

– Това вече е неприемливо. – След тези думи Стантън и

Ханс се впуснаха в ожесточен спор. Не очаквах да се стигне

до размяна на удари, но другите пазителите леко се приближи-

ха, като предпазна мярка.

Очите на Иън се стрелкаха между Стантън и Ханс, но той

не се намеси в спора. По едно време обаче погледът му се

плъзна по масата, над която Ханс се беше надвесил. Иън вне-

запно се втренчи напрегнато във фотографията. Само за крат-

ко задържа погледа си върху нея и очите му съвсем леко се

разшириха... но Лиса улови промяната в поведението му.

Тя пристъпи към Иън и Сидни. Един от пазителите я из-

гледа за миг, но прецени, че Лиса е в безопасност, и отново

насочи поглед към Стантън.