Последна саможертва

номинираните не се бяха справили с изпита за страха, така че

техните фамилии бързо преориентираха предпочитанията си.

Лиса отново бе въведена сама в стаята. Сърцето ѝ се раз-

туптя, щом видя същата старица. Дали не я очакваха още по-

кошмарни видения? Лиса не видя чашата, но това все още не

можеше да ѝ гарантира спокойствие. Този път обаче вътре ня-

маше втори стол, така че Лиса просто застана пред старицата.

– Здравейте – поздрави я Лиса почтително. – Радвам се да

ви видя отново.

 371 

р и ш е л м и й д

Жената се усмихна, разкривайки почти беззъбата си уста.

– Съмнявам се в това, но го изрече много убедително. Ди-

пломатическите умения са в кръвта ти.

– Благодаря... ви... – отвърна Лиса, неуверена дали това

беше комплимент. – Какво ще трябва да правя сега?

– Само слушай. Това е всичко. Този изпит е лесен.

Хитрото пламъче, блеснало в очите на жената, накара Лиса

да се усъмни, че изпитът ще е лесен.

– От теб се иска само да ми отговориш на един въпрос. Ако

отговориш правилно, ще бъдеш допусната до гласуването. Ще

бъде забавно, нали?

Старицата изрече последните думи повече на себе си, от-

колкото на Лиса.

– Добре – отрони Лиса притеснено. – Готова съм.

Жената огледа преценяващо Лиса и явно ѝ хареса онова,

което видя.

– Ето го и въпроса: Какво трябва да притежава една крали-

ца, за да бъде добър владетел?

В първия миг Лиса не успя да измисли нищо, след което

няколко думи едновременно се изредиха в ума ѝ. Почтеност?

Мъдрост? Здрав разум?

– Не, не, не отговаряй – рече старата жена, докато наблю-

даваше Лиса внимателно. – Не още. Ще изчакаш до утре, по

същото време. Дотогава ще го обмисляш. Върни се с правилния

отговор и ще си взела всички изпити. И... – Тя примигна. – Из-

лишно е да ти казвам, че не бива да разговаряш с никого за това.

Лиса кимна и потри малката татуировка на ръката си. От

никого нямаше да получи помощ за отговора. Напусна стаята,

като мислено непрестанно си повтаряше въпроса. На въпрос

като този можеха да се измислят твърде много отговори, каза

си тя. Всеки от тях би могъл...

Някакво движение в моята реалност тутакси ме изстреля

от главата ѝ. Донякъде очаквах Соня да се втурне в палатката

ни, но не, не това беше привлякло вниманието ми. Беше едно

много по-леко движение... и в същото време нещо безкрайно

по-въздействащо.

Дмитрий беше в прегръдките ми.

 372 

Г л а в а 2 8

Дъхът ми секна. Всеки от нас имаше свое одеяло, но

дори и в средата на лятото температурата падаше през

нощта. В съня си Дмитрий се бе претърколил към мен,

беше смесил одеялата ни в една купчина и бе отпуснал главата

си върху гърдите ми. Тялото му лежеше плътно до моето, то-

пло и познато, а той дори се бе сгушил в мен.

Явно е бил по-изтощен, отколкото си мислех, щом върше-

ше това в съня си. В края на краищата той бе този от нас, кой-

то винаги спеше, както се казва, с едното си око отворено. Но

сега беше свалил гарда и тялото му несъзнателно търсеше...

какво? Просто топлина? Или мен? По дяволите! Защо зададох

на Соня моя въпрос? Не можех ли да продължавам с лесната

си роля като гадже на Ейдриън и приятелка на Дмитрий? За-

щото, честно казано, точно сега не се справях много добре

нито с едната, нито с другата си роля.

Едва-едва, съвсем предпазливо се изместих леко, за да об-

вия ръка около него и да го придърпам по-близо до себе си.

Знаех, че рискувам да се събуди и да разваля магията. Но не

стана така. Той дори се отпусна още повече. Да го чувствам по

този начин... да го държа в обятията си... събуди в мен рояк от

емоции. Изгаряше ме болката, която не бе заглъхнала в гър-

дите ми, откакто го бях загубила. В същото време, докато го

прегръщах толкова плътно, ми се струваше, че близостта му

запълва празнотата от тази болка, все едно липсващата част

от мен се бе възстановила. Дори не бях осъзнавала липсата

 373 

р и ш е л м и й д

ѝ. Бях я блокирала през цялото това време, докато думите на

Соня не разтърсиха новото, крехко равновесие, с което се

опит вах да приема живота.

Не зная колко дълго останахме така. Сигурно е било доста

дълго, защото по едно време лъчите на изгряващото слънце

започнаха да проникват през прозирната тъкан на палатката.

Светлината бе достатъчна, за да огледам Дмитрий, да видя из-

ящно очертаните линии на лицето му и на мекотата на косата

му, докато лежеше до мен. Толкова много исках да докосна

косата му, да се уверя, че все още е нежна като коприна. Глу-

пава сантименталност, разбира се. Косата му не би могла да се

промени. И все пак... копнежът ме изгаряше и най-накрая не

устоях, прокарах нежно пръсти през няколкото непокорни ки-

чура. Бяха гладки, копринено меки, а от това плахо докосване

по кожата ми плъзнаха тръпки. Но и го събуди.

Очите му се отвориха и моментално застинаха, целите на-

щрек. Очаквах да отскочи пъргаво от мен. Ала вместо това

той само прецени ситуацията – и не помръдна. Ръката ми про-

дължи да гали косата му. Погледите ни се преплетоха, ураган

от емоции изригна помежду ни. В този миг забравих, че съм

в някаква палатка, че бягаме и се крием от онези, които ни

мислят за злодеи. Нямаше убийци за залавяне, нито травма от