Последна саможертва

стригоите за преодоляване. Бяхме само аз и той и чувствата

ни, изгарящи ни толкова отдавна.

Когато се размърда, не беше за да се отдалечи от мен.

Напротив, Дмитрий само повдигна глава дотолкова, че да се

вгледа в мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Очите му

го издадоха. Искаше да ме целуне, а аз отчаяно исках да го

направи. Приведе се над мен, отпуснал едната си ръка върху

бузата ми. Бях готова за устните му – нуждаех се от тях, до

болка – и тогава той застина. Отдръпна се от мен и се надигна.

Въздъхна сломено, като извърна поглед от мен. Аз също вед-

нага се надигнах. Дишах учестено, на пресекулки.

– К-какво не е наред? – едва пророних.

Обърна се и ме изгледа.

– Избери си сама. Имаш богат избор.

Прокарах пръсти по устните си. Толкова близко. Толкова,

толкова близко.

 374 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Зная... зная, че нещата са се променили. Но зная, че гре-

шиш. Зная, че отново можеш да обичаш.

Докато обмисляше отговора си, маската на лицето му се

възвърна.

– Това няма нищо общо с любовта.

Споменът от последната минута отново изплува в паметта

ми. Тази съвършена хармония, начинът, по който се загледа в

мен и накара сърцето ми да запее. По дяволите, Соня твърде-

ше, че между нас витаела едва ли не мистична връзка.

– Ако не е за любовта, за какво е тогава? – възкликнах

огорчено.

– За това, че трябва да постъпваме правилно – промълви

той тихо.

Да постъпваме правилно? Кое бе правилно и кое грешно...

това бе темата на непрестанните ни спорове в „Свети Влади-

мир“. Тогава още не бях на осемнадесет. Той беше моят учи-

тел. Бяхме определени да бъдем пазители на Лиса и трябваше

да се посветим изцяло на нея. Всичките онези спорове защо

трябва да стоим надалеч един от друг тогава бяха необходими.

Но сега всичко това отдавна нямаше значение.

Щях да го затрупам с още много въпроси, ако някой не по-

драска отвън по затворената с цип преграда, служеща за врата

на палатката ни.

И двамата скочихме и се разделихме. Посегнахме към сре-

бърните колове, оставени до нас. Сграбчих моя повече по ин-

стинкт, защото знаех, че навън не бродеха стригои. Само че

напоследък стригоите бяха най-малката ни грижа.

– Роуз? Дмитрий?

Гласът едва се чуваше, но беше познат. Поуспокоих се и

дръпнах ципа. Пред мен се показа Соня, коленичила пред вхо-

да на палатката. Също като нас и тя още беше с дрехите си от

последните дни. Кестенявата ѝ коса беше в пълен безпоря-

дък. Но не изглеждаше наранена. Вероятно се бе измъкнала

от преследвачите си съвсем невредима. Отдръпнах се, за да

може да влезе в палатката.

– Колко е уютно тук вътре – измърмори, като се огледа. –

Скрили сте се на най-затънтеното място в целия къмпинг.

Отне ми цяла вечност да намеря колата, която ми описа.

 375 

р и ш е л м и й д

– Как се добра дотук? – попитах я.

Тя ми смигна.

– Вие не сте единствените, които могат да крадат автомо-

били. Или, в моя случай, да убеждава собствениците им „до-

броволно“ да ми ги отстъпят за временно ползване.

– Проследиха ли те? – попита Дмитрий. Той отново беше

делови, без следа от преживяното само преди броени секунди.

– Не, поне доколкото бих могла да съм сигурна – отвърна

тя, като се отпусна на пода с кръстосани крака. – Двама па-

зители се опитаха да ме проследят донякъде, но отдавна им

загубих следите, както и те моите. Повечето от тях изглежда

се интересуваха най-вече от вас двамата.

– Представям си – промърморих. – Много лошо, че Виктор

е офейкал, иначе той щеше да бъде основната им грижа.

– Той не е убил кралицата – напомни ми тя унило. Явно

накрая трябваше да ѝ кажем защо издирваха Виктор, както и

че той е бил преследвачът на Лиса в академията „Свети Вла-

димир. Соня бе усетила, че някой иска да ѝ навреди. – Но до-

брите новини са, че зная къде са те сега.

– Къде? – попитахме в един глас двамата с Дмитрий.

При нашата толкова спонтанна и синхронна реакция на

устните ѝ разцъфна лека, но многозначителна усмивка.

– В Западен Мичиган – съобщи ни тя. – Поеха в посока,

противоположна на кралския двор.

– По дяволите – промърморих. С Дмитрий бяхме потегли-

ли на югоизток от Ан Арбър, прекосявайки предградията на

Детройт, като накрая навлязохме в щата Охайо. Бяхме избра-

ли грешната посока. – Но видя ли Джил? Тя добре ли е?

– Добре е – кимна Соня. – Изплашена е, но иначе е добре.

Описа ми достатъчно подробности за местността, където се

намира, така че според мен ще успеем да открием мотела, в

който я крият. Свързах се с нея в съня ѝ преди два часа. Те

също са били принудени да спрат, за да възстановят силите си.

Виктор не се чувствал добре. Може би още са там.

– Тогава трябва веднага да тръгнем – рече Дмитрий, готов

за действие. – След като потеглят на път, Джил ще е будна и

няма да можеш да се свържеш с нея.

С удивителна бързина опаковахме палатката и всичко оста-

 376 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нало от престоя ни в къмпинга. Тази сутрин глезенът ми беше

по-добре, но още ме наболяваше. Малко преди да се качим в

колата ѝ, Соня видя, че накуцвам, и ми извика да спра:

– Почакай.

Коленичи пред мен и опипа подутия ми глезен, който се по-

даваше изпод окъсаната ми рокля. Пое дълбоко дъх, притисна