Последна саможертва

– Предполагам – казах му тихо, – че няма да говорим за

случилото се тази сутрин?

Погледът на Дмитрий беше толкова твърдо прикован в хон-

дата, сякаш искаше да накара Джил и братята да се матери-

ализират вътре в автомобила. Но не можеше да ме излъже.

Просто се стараеше да избягва погледа ми.

– Няма за какво да говорим.

– Знаех си, че така ще кажеш. Всъщност колебаех се дали

ще кажеш това, или „не разбирам за какво става дума“.

Дмитрий въздъхна.

– Но – продължих – има нещо, за което трябва да говорим.

Като например за това, че ти почти ме целуна. И какво разби-

раш под „трябва да постъпваме правилно“?

Мълчание.

 379 

р и ш е л м и й д

– Ти искаше да ме целунеш! – Вече ми бе трудно да говоря

тихо. – Видях го.

– Само защото искаме нещо, не означава, че е правилно.

– Това, което казах... е истина, нали? Можеш да обичаш, нали? Сега осъзнавам, че веднага след промяната си смятал,

че не можеш. Навярно тогава не си могъл. Но нещата се про-

менят. Отново ставаш такъв, какъвто беше.

Дмитрий ме удостои само с един кос поглед.

– Да. Нещата се променят... но някои – не.

– Добре, господин Загадъчен. Това обаче не обяснява кои

са „правилните неща“.

По лицето му се изписа смущение.

– Роуз, извършил съм много лоши неща, за повечето от ко-

ито никога няма да мога да изкупя вината си. Сега единстве-

ното, което ми остава, ако искам да поправя живота си, е да

забравя, да спра злото и да правя само това, което е правил-

но. А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг

мъж – мъж, когото харесвам и уважавам. Крада автомобили.

Прониквам в къщи. Но има граници, които няма да прекрача, независимо какво...

Отварянето на задната врата на мотела мигновено привле-

че вниманието ни. Не беше чудно, че любовта на живота ми бе

толкова объркан, след като най-проникновените ни и интимни

моменти винаги биваха прекъсвани от зловещи ситуации. Но

може и да беше за добро, защото никога, ама никога не съм

очаквала да чуя думи като: А това, което не е правилно, е

да отнема жената на друг мъж – мъж, когото харесвам и

уважавам.

Новата драма имаше предимство. Виктор пристъпи навън,

а зад него един до друг вървяха Робърт и Джил. Очаквах да я

видя едва ли не с вързани ръце и уста, затова се изненадах,

че ги придружаваше така спокойно. Скоро обаче осъзнах, че

изглеждаше прекалено спокойна. Не беше естествено. В по-

ходката ѝ се долавяше нещо сковано, като при роботите: по-

слушното ѝ държание се дължеше на внушението.

– Внушение – рече Дмитрий тихо, защото също се беше

досетил. – Заеми се с Виктор. Аз ще се справя с Робърт.

– Джил ще побегне веднага щом внушението престане да ѝ

 380 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

действа. Поне се надявам. Не бих се обзаложила, че тя няма да

се включи в битката, което ще причини повече вреди, отколко-

то да помогне. Скоро ще разберем.

За щастие наоколо нямаше други хора. Все още беше доста

рано сутринта. С Дмитрий изскочихме от укритието си и за

броени секунди прекосихме паркинга. Двама здрави дампири

винаги могат да надбягат двама стари морои. Освен това, кол-

кото и хитри да бяха, братята въобще не ни очакваха.

С периферното си зрение зърнах как Дмитрий се настрои

за схватката, свиреп и неотразим. После се фокусирах изцяло

върху Виктор, като връхлетях върху него с цялата си тежест и

го повалих на земята. Той здравата се удари в асфалта, а аз го

приковах по гръб, като го фраснах с юмрук в лицето. От носа

му рукна кръв.

– Добра работа – простена той.

– Отдавна чакам този момент – изръмжах.

Виктор се поусмихна, въпреки болката и кръвта.

– Разбира се, че си го чакала. Мислех, че Дмитрий е сви-

реп, но всъщност ти си още по-опасна, нали? Ти си като жи-

вотно, неподдаващо се на контрол, без други желания, освен

да се бие и убива.

Сграбчих го за ризата и се наведох над него.

– Аз? Не аз измъчвах Лиса за своя облага. Не аз превърнах

дъщеря си в стригой. И със сигурност не аз използвах внуше-

ние, за да отвлека едно петнадесетгодишно момиче!

За мое огромно възмущение той продължаваше да ми се

усмихва.

– Тя е ценна, Роуз. Много, много ценна. Нямаш представа

колко е ценна.

– Тя не е обект, който ти можеш да манипулираш! – креснах

му аз. – Тя е... Ох!

Земята под нозете ми внезапно започна да се надига и око-

ло нас се оформи някакво странно миниземетресение. Асфал-

тът се накъдри и осигури на Виктор опора, за да ме отблъсне.

Лесно щях да възстановя равновесието си, ако теренът под

мен не се надигаше, сякаш се опитваше да ме обкръжи, да ме

тласка и люшка като океански вълни. Виктор бе прибягнал до

магия – неговият елемент бе земя, – за да контролира земята

 381 

р и ш е л м и й д

под краката ми. Приглушени викове на изненада ме убедиха,

че и други наоколо бяха усетили промяната, въпреки че маги-

ята явно беше фокусирана върху мен.

Но това му струваше много. Виктор бе старец, при това

старец, когото аз току-що бях стоварила на земята и здравата

цапардосала. Болката и умората го надвиваха, а затруднено-

то му дишане ми подсказа, че да насочва тази толкова мощна