Последна саможертва

неспокоен дух. Но всякакви връзки със света на живите са

скъсани. Никога няма да се върне към живота. – Обърна се

към Джил: – Върви да доведеш Дмитрий.

– Не зная къде е той – сепна се Джил.

Соня се усмихна, но не промени изражението си.

– Сигурна съм, че е някъде наблизо и следи какво става. Оби-

коли зад мотела, зад паркинга, където и да е. Той ще те види.

Джил тръгна, без да се нуждае от внушение. Когато изчез-

на от погледа ми, аз зарових лице в дланите си.

– О, Господи! О, Господи! През цялото време го отричах, но

е вярно: аз съм убийца.

– Сега не мисли за това – каза Соня. Беше поела нещата в

свои ръце и това ми действаше толкова успокояващо. Почти.

По-лесно е да се вслушваш в нечии заповеди, отколкото сама

да си заповядваш. – По-късно ще се занимаваме с вината ти.

Засега трябва да измислим как да се отървем от тялото.

Отворих очи и си наложих да погледна към Виктор. От-

ново ми прилоша. Отново ме връхлетяха онези налудничави

чувства, този път дори още по-неконтролируеми. Засмях се

дрезгаво, насила.

– Да. Тялото. Бих искала Сидни да е тук. Но ние не разпо-

лагаме с магически отвари. Слънцето няма да го унищожи. Не

е ли странно? Стригоите са по-трудни за убиване... да, много

по-трудни за убиване... но по-лесни за унищожаване. – Отно-

во се засмях, защото долових нещо познато в несвързаното си

говорене... Приличах на Ейдриън в някой от неговите стран-

ни мигове. Или Лиса, когато магията на духа я довеждаше до

ръба на нервната криза. – Това е то, нали? – попитах Соня. –

Потопът... потопът, за който ме предупреди. Лиса избяга от

влиянието на духа, но накрая той превзе мен... също като

Ана... също като съня... О, Господи. Това е само сън, нали? Но

аз никога няма да се събудя от него...

Соня ме гледаше втренчено със сините си очи, разширени

от... страх? Подигравка? Тревога? Протегна ръка и пое моята.

 387 

р и ш е л м и й д

– Ще го преодолеем заедно, Роуз.

Едно почукване на прозореца на колата сепна и двете ни.

Соня отвори вратата и пусна вътре Дмитрий и Джил.

– Къде е Робърт? – попита Соня.

Дмитрий се извърна назад, огледа Виктор и после бързо

отклони поглед.

– В безсъзнание, скрит в едни храсти зад ъгъла.

– Очарователно – каза Соня. – Но мислиш ли, че е разумно

да го оставим?

Той сви рамене.

– Предположих, че не е по-разумно да ме видят как нося

на ръце мъж в безсъзнание. Всъщност... да, мисля, че трябва

да го оставим там. Ще се събуди. Той не е беглец. Пък и без

Виктор, той... хм, не е безвреден. Но ще е по-малко вреден. И

без това не можем да го вземем с нас.

Отново се засмях, но този път смехът ми дори и на мен ми

прозвуча неуместен и истеричен.

– Той е в безсъзнание. Разбира се. Разбира се. Това го уме-

еш. Защото умееш да вършиш само правилните неща. Но не

и аз. – Погледнах към Виктор. – Животно. Без способност да

разсъждава. Така ме нарече. И беше прав.. – Обвих ръце око-

ло раменете си и ноктите ми се впиха до кръв в кожата ми. Фи-

зическата болка може да изтласка душевната. Нали Лиса

все това повтаряше?

Дмитрий се вторачи в мен, след което се извърна към Соня.

– Какво не е наред? – попита той напрегнато. Бях го виж-

дала много пъти да рискува живота си, но този път наистина

изглеждаше уплашен.

– Духът – каза Соня. – Толкова отдавна е притегляна от

него... и досега е успявала да му се противопостави. Но той

чака. Винаги чака... – Леко се намръщи, може би осъзнала, че

е започнала да говори като мен. Обърна се към Джил: – Това

сребро ли е?

Джил сведе очи към медальона във форма на сърце, който

носеше около врата си.

– Мисля, че да.

– Може ли да го взема?

Джил го откопча и ѝ го подаде. Соня го задържа между дла-

 388 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ните си и за миг притвори очи, докато устните ѝ замърдаха.

След няколко секунди отвори очи и ми подаде медальона.

– Сложи си го.

Още като го докоснах, някакво странно усещане се плъзна

по кожата ми.

– Сърцето... – Докато стягах закопчалката отзад на врата

си, гледах към Дмитрий. – Помниш ли това? Къде се намира

сърцето, ме попита ти. Ето къде е. Тук е...

Млъкнах. Светът внезапно оживя. Разпокъсаните ми мисли

започнаха да се подреждат, да оформят някакво подобие на

здрав разум. Вгледах се в спътниците си – в живите – и сега

действително ги видях. Докоснах медальона.

– Това е магията на изцелението.

Соня кимна.

– Не зная дали въздейства върху съзнанието. Не мисля, че

решава за постоянно проблемите... но поне засега няма да има

конфликт между съзнанието и волята ти.

Опитах се да не се замислям върху последните ѝ думи.

Поне засега. Вместо това се опитах да усетя света около мен.

– Какво направих? – прошепнах.

Джил ме прегърна, но Дмитрий беше този, който отговори:

– Каквото трябваше.

 389 

Г л а в а 2 9

Последвалите събития бяха за мен като лутане в мъгла.

Соня може и да бе възпряла проникването на мрака

в мен, но това нямаше значение. Все още бях в шок,

неспособна да разсъждавам. Поставиха ме на предната седал-

ка, колкото може по-далеч от Виктор. Дмитрий подкара колата

нанякъде – не обърнах внимание на посоката, – където той и

Соня се отърваха от трупа. Не ми казаха какво са направили,