Последна саможертва

Дмитрий, застанал до Робърт. Ръцете на Робърт бяха стегнати

зад гърба му и Дмитрий го държеше без усилие, но Робърт се

опитваше с все сили да се освободи. Разбира се, не успя. Наб-

лизо беше и Джил, неспокойна, объркана и изплашена.

– Виктор! Виктор!

Воплите на Робърт, заглушени от сълзите му, бяха безпо-

лезни, също като моите усилия да накарам Виктор да се на-

дигне от асфалта. Отново сведох поглед към тялото пред мен,

едва осъзнаваща какво бях направила току-що. Досега си ми-

слех, че пазителите са полудели така да реагират срещу Еди,

задето беше убил един морой, но сега започвах да ги разби-

рам. Едно е да убиеш чудовище като някой стригой. Но да

отнемеш живота на някого, дори той да е...

– Махни го оттук!

Соня беше застанала толкова близо до мен, че потръпнах

от неочаквания ѝ вик. Тя също бе коленичила, но сега скочи на

крака и се обърна към Дмитрий.

 384 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Махни го оттук! Колкото можеш по-бързо!

Дмитрий я изгледа сепнато, но властната ѝ заповед го при-

шпори да действа. Започна да дърпа Робърт настрани. След

няколко мига Дмитрий предпочете да го сграбчи за рамото и

го завлече на някъде. Очаквах Робърт да се разкрещи в знак на

протест, но той остана безмълвен. Но не можеше да откъсне

очи от трупа на Виктор – погледът му беше толкова остър,

толкова фокусиран, сякаш бе предназначен да пробива дупки

в някого. Соня обаче не беше повлияна като мен от някакво

фантастично видение, затова се втурна между двамата братя и

отново приклекна, за да прикрие тялото на Виктор със собст-

веното си тяло.

– Махни го оттук! – отново се провикна тя. – Той се опит-

ва да върне Виктор обратно! И ще го направи целунат от

сянката!

Все още бях смутена и объркана, бях ужасена от това, ко-

ето бях направила, но опасността от това, за което тя говоре-

ше, ме порази като удар в лицето. Робърт би могъл да върне

Виктор отново към живота. Братята бяха достатъчно опасни,

дори и без да са свързани. Не биваше да се позволи на Вик-

тор да призовава духове така, както аз умеех. Виктор на всяка

цена трябваше да остане мъртъв.

– Не трябва ли да докосне тялото на брат си? – попитах я аз.

– Да, за да довърши създаването на връзката. Но сега е

впрегнал тонове от своята духовна магия, за да призове обра-

тно душата на Виктор и да я задържи наблизо – обясни ми тя.

След като Дмитрий отведе Робърт, Соня ме повика, за да

ѝ помогна за преместването на трупа. Вече бяхме вдигнали

доста шум, така че беше истинско чудо, че никой от мотела

още не бе излязъл на паркинга. Джил се присъедини към нас

и аз се раздвижих, без всъщност да осъзнавам какво вър-

ша. Соня намери ключовете от хондата на Виктор и спусна

задните седалки, за да има повече място в багажника. На-

пъхахме го там. Влязохме в хондата и се приведохме, за да

не ни забележи някой. Скоро обаче чухме гласове. Хората

започнаха да излизат, за да видят какво става. Не зная колко

дълго останаха на паркинга, но за наше щастие не се заеха

да претърсват колите. Всъщност не можех да преценя, за-

 385 

р и ш е л м и й д

щото мислите ми само блуждаеха хаотично. Гневът ми беше

стихнал, но в мозъка ми цареше пълен хаос. Като че нищо

конкретно не можеше да задържи вниманието ми. Повдига-

ше ми се и само следвах сляпо заповедите на Соня, като през

цялото време се стараех да стоя ниско приведена, за да не

поглеждам към тялото на Виктор.

Дори и след като гласовете отвън заглъхнаха, Соня не ни

позволи да излезем от колата. Най-после тя пое дълбоко дъх и

фокусира погледа си върху мен.

– Роуз?

– Да? – отвърнах сковано.

Дори само гласът ѝ ме утешаваше, приласкаваше. Отново

усетих онова пълзене по кожата си и нуждата да ѝ угодя.

– Искам да погледнеш мъртвите. Отвори очите си за тях.

Мъртвите? Не. Съзнанието ми беше почти извън контрол,

но усещах, че призоваването на духовете е лоша идея.

– Не мога.

– Можеш – рече тя. – Ще ти помогна. Моля те.

Не можех да устоя на внушението ѝ. Разтворих сетивата си

и позволих да се срутят защитните стени, които бях издигнала

около себе си. Тези психични прегради ме изолираха от света

на мъртвите и духовете, които ме следваха навсякъде. След

броени секунди около мен започнаха да изплуват прозрачни

лица, като някои от тях изглеждаха като нормални хора, но

други бяха ужасяващи и отблъскващи. Със зеещи уста, иска-

щи да заговорят, но неспособни да отронят и дума.

– Какво видя? – попита ме Соня.

– Духове – прошепнах.

– А Виктор видя ли го?

Вперих се в гъмжилото от лица и затърсих някое познато.

– Не.

– Отпрати ги – нареди ми тя. – И издигни отново прегра-

дите си.

Опитах се да направя това, което поиска, но се оказа труд-

но. Не притежавах достатъчно воля. Долових някакво насър-

чение отвън и се досетих, че Соня продължава да ми въз-

действа чрез внушението си. Самата тя не можеше да принуди

духовете да изчезнат, но усещането за подкрепата ѝ, както и

 386 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нейната заразяваща решителност, ми вляха сили. Накрая ус-

пях да изтласкам неспокойните духове на мъртвите.

– Отишъл си е завинаги – констатира Соня. – Или е напъл-

но погълнат от света на мъртвите, или блуждае нейде като