Последна саможертва

ръцете си до мен и мощен приток като от електрически ток

прониза крака ми, последван от горещи и студени вълни. Щом

всичко свърши и тя се изправи, от болката и подуването ми

не бе останала и следа, както и от драскотините по кожата на

крака ми. Вероятно бе изцерила и раните по главата ми. Вла-

деещите магията на духа толкова често ме лекуваха, че вече не

би трябвало да ми прави впечатление, но все още си оставаше

донякъде шашващо.

– Благодаря ти. Но не биваше да го правиш... не биваше да

използваш магията...

– Трябва да си в най-добрата си форма – прекъсна ме Соня.

Погледът ѝ блуждаеше нейде настрани от мен, към дърветата

в далечината. – А пък магията... е, трудно е да ѝ устоиш.

Наистина беше така, но се почувствах виновна, че беше

използвала дарбата си заради мен – и се бе приближила към

лудостта. След като Робърт я бе възстановил, съзнанието ѝ

донякъде се бе излекувало и тя трябваше да се възползва от

това. Сега обаче не му беше времето за лекции, пък и израже-

нието на Дмитрий красноречиво ми подсказа, че ще е по-до-

бре да съм във форма.

Потеглихме в посоката, посочена ни от Соня. Този път

указанията ѝ бяха много по-точни, без неясноти или възпи-

ращи я обещания. Спряхме само веднъж, за да се „сдобием“ с

нов автомобил и да купим пътна карта. Информацията, която

Соня бе получила от Джил, ни отведе до малък град, наречен

Стърджис. Макар че бе разположен в западната половина на

щата Мичиган, в същото време се намираше на юг, така че

разстоянието до него не се оказа чак толкова голямо, колкото

очаквахме. Въпреки това Дмитрий през цялото време шофи-

раше с не по-малко от двадесет и пет километра в час над поз-

волената скорост.

– Ето там – посочи Соня, когато навлязохме в центъра на

 377 

р и ш е л м и й д

Стърджис, който обаче не приличаше много на центровете на

по-големите градове. Наближихме скромно изглеждащ мотел

в една странична улица. – Това ми описа тя. Мотел „Слънчева

светлина“.

Дмитрий спря колата на паркинга зад сградата и ние ос-

танахме там, мълчаливо загледани в мотела, който с нищо

не оправдаваше лъчезарното си име. Предположих, че също

като мен, спътниците ми обмисляха как да проникнем вътре.

Дотук ни беше довел сънят на Джил, но Соня не можеше да

ни помогне да открием стаята на Виктор и Робърт – ако все

още бяха тук. Те със сигурност не се бяха регистрирали с

истинските си имена. Вече бях готова да предложа просто

да обиколим вратите на стаите и да се надяваме, че Соня ще

долови присъствието на Робърт, когато тя внезапно посочи

напред.

– Това е тяхната кола – каза тя. – Ето я там.

Това ни бе достатъчно. Беше хондата, с която стигнахме

до къщата на Джил. Как да не повярваш, че има карма. Аз за-

дигнах ключовете на Виктор, а после той ми се отплати, като

открадна нашите. В последвалия хаос никой от нас не се бе

замислил с каква кола е избягал.

– Проявили са небрежност – промърмори Дмитрий, зами-

слено присвил очи. – Трябвало е да сменят колата.

– Тя е на Сидни – припомних аз. – Формално погледнато,

не е крадена, така че не фигурира в полицейските списъци.

Освен това нещо ми подсказва, че Виктор и Робърт не са чак

толкова добри професионалисти, както някои други. – Бяхме

оставили зад гърба си дълга редица от крадени коли по цялото

протежение на Средния Запад.

Дмитрий кимна, все едно му бях направила комплимент.

– Каквато и да е причината, това ни е от помощ.

– Как ще ги открием? – попита Соня.

Понечих да ѝ предложа да потърси аурите им, но се отка-

зах. Робърт веднага щеше да усети присъствието на Соня и

така щеше да бъде предупреден. Освен това, когато намерим

братята, имаше вероятност те да окажат съпротива. Ако се

сбиехме с тях в мотела, щяхме да привлечем внимание, докато

този паркинг се намираше зад мотела, далече от шосето.

 378 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Ще чакаме – отсякох. – И без това е учудващо как са си

позволили толкова дълъг престой тук. Ако им е останал поне

малко здрав разум, трябва скоро да потеглят.

– Съгласен съм – обади се Дмитрий, като улови погледа

ми. Две души в пълен синхрон. Припомних си как за малко

да слеем устни в целувка и побързах да отвърна очи, опася-

вайки се, че лицето ми ще ме издаде. – На това място лесно

ще се справим с тях. Няма много пространство за бягство. –

Преценката му беше точна. От едната страна на паркинга се

издигаше мотелът, а от другата граничеше с бетонна стена.

Наблизо нямаше други сгради.

Той премести колата ни на най-отдалеченото свободно

място, което можеше да се открие на паркинга, откъдето ни се

предоставяше добра видимост за всичко наоколо, включител-

но и към изхода от мотела, но не ни осигуряваше достатъчно

надеждно прикритие. Поспорихме дали да останем в колата,

но накрая с Дмитрий решихме да чакаме отвън, за да имаме

повече свобода на действие. Оставихме само Соня в колата.

Тази битка не беше нейна.

Застанала зад колата до Дмитрий, в сянката на един разлис-

тен клен, усещах осезаемо близостта му, както бе заел стойка

на воин, готов за свирепа битка. На него може и да му липсва-

ше дългото кожено палто, но трябваше да призная, че повече

го харесвах без него.