Последна саможертва

магия – до степен, каквато не бях виждала при нито един друг

владеещ магията със земята, – изчерпваше силите му до по-

следната капка.

Още един як удар. Това бе всичко, от което се нуждаех.

Един добре премерен удар щеше да го довърши, окончателно

да го извади от строя. Само че този път аз се оказах пова-

лената на земята. В буквалния смисъл. Опитах се, доколкото

можах, но създаденото специално за мен земетресение ме съ-

бори на колене. Още бях с онази глупава рокля, заради която

наскоро излекуваните ми крака отново се одраха в асфалта. И

асфалтът, щом паднах, отново се нагърчи в опит да ме прити-

сне отвсякъде. Досетих се, че Виктор се стреми да ме прикове

намясто, като издигне около мен каменна килия. Не можех да

го позволя.

– Напразно напрягаш мускулите си – изрече Виктор задъ-

хано, с обляно от пот лице. – Това няма да ти помогне. Истин-

ската сила е в ума. В хитростта. Като контролирам Джилиън,

ще контролирам Василиса. Като контролирам Василиса, ще

контролирам фамилията Драгомир и така ще постигна кон-

трол върху мороите. Това е власт. Това е сила.

Повечето от тази самодоволна тирада премина покрай

ушите ми. Но част от нея се заби в съзнанието ми: като кон-

тролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Лиса. Не

можех да му позволя да я нарани. Не можех да го оставя да

я използва. Всъщност не можех да му позволя да използва и

Джил. Лиса ми бе дала чётки, нещо като гривна и броеница.

Беше семейна скъпоценност на рода Драгомир, предназначе-

на за тези, които я защитават. Това бе моят дълг: да браня

всички от фамилията Драгомир. Никога не забравях мантрата

на старите пазители: Те винаги са на първо място.

С умение, за което не подозирах, че притежавам, се надиг-

 382 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нах от тресящата се земя и се опитах отново да се изправя.

Успях, лъкатушейки по паркинга. И като вперих поглед във

Виктор, усетих пристъп на това, за което Соня ме предупреж-

даваше: катализатора. Искрата, която подпалва мрака, който

поемах от Лиса. Като се вгледах в него, видях всичките злини

от целия ми живот, въплътени в един човек. Беше ли вярно

това? Не, не съвсем. Но той бе наранил жестоко моята най-до-

бра приятелка, като едва не я уби. Беше си играл с Дмитрий и

мен, усложнявайки и без това обърканите ни отношения. Сега

се опитваше да контролира други. Кога ще свърши всичко

това? Кога Виктор ще престане да сее зло? Червено и черно

забули зрението ми. Чух някакъв глас да вика името ми – ка-

зах си, че навярно е Соня. Но в този миг за мен нямаше нищо

на този свят, освен Виктор и омразата ми към него.

Хвърлих се отгоре му, побесняла от гняв и заредена с ад-

реналин, като изскочих от епицентъра на тресящата се земя,

заплашваща да ме погълне. Отново се озовах до него и го

блъснах в бетонната стена – при това с много повече сила,

отколкото бе необходимо да блъсна дори някой стригой. От

силния удар главата му отхвръкна назад. Чух странно изпук-

ване и Виктор рухна на земята. Веднага се наведох над него,

сграбчих го за раменете и го раздрусах.

– Ставай! – изкрещях. – Ставай и се бий с мен! – Но кол-

кото и да го раздрусвах и крещях, Виктор не се изправи. Дори

не помръдна.

Отзад ме сграбчиха някакви ръце, отчаяно опитващи се да

ме отместят настрани.

– Роуз... Роуз! Спри. Спри се.

Не обърнах внимание на гласа, не обърнах внимание на

ръцете. Цялата кипях от гняв и сила, исках – не, нуждаех се –

Виктор да се изправи срещу мен, за да решим окончателно

кой ще победи. Внезапно ме обзе някакво странно усещане,

все едно че върхове на пръсти полазиха по кожата ми. Пус-

ни го. Не исках, но за част от секундата ми се стори разумна

идея. Леко охлабих хватката си, само колкото да позволя на

тези ръце да ме отдръпнат назад. И тогава, изведнъж, изско-

чих от мъглата и осъзнах какво се бе случило. Този, който ме

дърпаше, беше Соня. Тя беше прибягнала до слабо внушение,

 383 

р и ш е л м и й д

за да ме отстрани от полесражението и да ме накара да пусна

Виктор. Магията ѝ беше толкова силна, че дори не ѝ бе нужно

да ме гледа в очите. Държеше ме до себе си, макар вече да е

знаела, че няма смисъл.

– Трябва да го спра – казах ѝ, докато се опитвах да се осво-

бодя от хватката ѝ. – Той трябва да си плати. – Отново се опи-

тах да се нахвърля върху него.

Соня се отказа от опитите да ме възпре физически и вместо

това реши да се ограничи само с думи.

– Роуз, той си плати! Мъртъв е. Не виждаш ли? Мъртъв.

Виктор е мъртъв!

Не, не виждах – поне не отначало. Усещах само заслепя-

ващата ме ярост, необходимостта да се добера до Виктор. Но

тогава думите ѝ достигнаха до мен. Когато сграбчих Виктор,

усетих как тялото му омекна. Видях как очите му са вперени

в... нищото. Тогава налудничавата, кипяща емоция в мен стих-

на, за да отстъпи на шока. Хватката ми отслабна и аз се взрях

в него. И едва тогава осъзнах какво ми казваше Соня.

Разбрах какво бях извършила.

После чух някакъв ужасяващ звук. Тих стон прониза мозъ-

ка ми, смразен от ужаса. Озърнах се тревожно назад и видях