Последна саможертва

посочена. Другите ми приятели също поклатиха глави. Лиса

смръщи чело.

– Да? – попита Ханс, като реагира веднага на тази незначи-

телна промяна в изражението ѝ.

– Не го познавам – бавно изрече тя. В спомените ѝ изплува

разговорът с портиера Джо.

– Как изглеждаше този мъж? – беше попитала тя Джо.

– Най-обикновен. Нищо особено. Освен ръката му.

Този път Лиса се вгледа в снимката малко по-продължител-

но и чак сега забеляза, че ръката му беше увредена – два от

пръстите му бяха извити. Вдигна очи към Ханс.

– Не го познавам – повтори тя. – Но мисля, че зная кой

може да го разпознае. Има един портиер... по-скоро бивш

портиер. Този, който свидетелства срещу Роуз. Мисля, че

той е виждал този мъж и преди. Имали са някакви делови

отношения. Михаил смяташе да се погрижи да не напуска

кралския двор.

Ейдриън не изглеждаше много щастлив от намесването на

Джо, тъй като можеше да се разбере за подкупа на майка му.

– Ще трябва доста да се поизпотят, докато го накарат да

проговори.

Ханс присви очи.

– О, ако той знае нещо, ще го накараме да говори. – Кимна

 358 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

рязко към вратата и един от пазителите до Еди пристъпи към

нея. – Намери този мъж. И изпрати тук нашите „гости“. – Па-

зителят кимна и напусна стаята.

– Какви гости? – попита Лиса.

– Е – отговори ѝ Ханс, – любопитно е, че спомена за Хата-

уей. Защото току-що успяхме да я засечем.

Лиса се вцепени. Обзе я паника. Те са намерили Роуз. Но

как? Ейб я бе уверил, че съм в безопасност в някакъв град в

Западна Вирджиния.

– Тя и Беликов са били забелязани край Детройт, където

отвлекли едно момиче.

– Те никога... – Гласът на Лиса внезапно секна. – Детройт

ли? – Струваше ѝ огромно усилие да се сдържи и да не отпра-

ви въпросителни погледи към Кристиан и Ейдриън.

Ханс кимна и макар да си даваше вид, сякаш съвсем скоро е

получил това сведение, аз знаех, че следеше внимателно дали

моите приятели ще се издадат с нещо.

– С тях имало още няколко души. Някои от тях избягали, но

ние заловихме един.

– И кого са отвлекли? – поинтересува се Кристиан, не по-

малко удивен. Той също смяташе, че сме се укрили надеждно.

– Мастрано – каза Ханс. – Някоя си Мастрано.

– Джил Мастрано? – възкликна Лиса.

– Малкото сладкишче? – удиви се Ейдриън.

Ханс явно не беше наясно с този прякор, но нямаше въз-

можност да зададе следващия си въпрос, защото тъкмо тогава

вратата се отвори. Влязоха трима пазители, а с тях и Сидни.

 359 

Г л а в а 2 7

Ако бях там, сигурно ченето ми щеше да увисне до

земята. От шока да видя Сидни, както и гледката на

човешко същество на територията на кралския двор.

Всъщност човешки същества, защото с нея имаше още двама

представители на расата ѝ – един мъж и една жена. Мъжът

беше млад, малко по-голям от Сидни, с тъмнокафяви очи и

тъмнокестенява коса. Жената беше по-възрастна, със строго

изражение на лицето, което ми напомни за Албърта. Тя беше с

по-тъмна кожа, но все пак успях да забележа златната ѝ тату-

ировка, каквато имаше и мъжът с нея. Всички бяха алхимици.

Освен това бе съвсем очевидно, че алхимиците никак не

бяха доволни. Възрастната жена се опитваше да го прикрие,

но по стрелкащите ѝ се очи си личеше, че иска да бъде някъ-

де другаде – където и да е – само не и тук. Сидни и младият

мъж въобще не прикриваха страха си. Сидни може и да беше

свикнала с мен и Дмитрий, но тя и спътниците ѝ за пръв път

пристъпваха в бърлогата на злото, каквото според тях пред-

ставляваше кралският двор на мороите.

Но не само алхимиците се чувстваха неудобно. Веднага

щом те влязоха, пазителите вече не гледаха на Еди като на

заплаха. Сега те съсредоточиха вниманието си изцяло върху

алхимиците и ги следяха зорко, сякаш бяха стригои. Моите

приятели не изглеждаха изплашени, а по-скоро изпълнени с

любопитство. Двете с Лиса бяхме живели сред хора, но Крис-

тиан и Ейдриън бяха контактували с хора от външния свят

 360 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

съвсем малко, като се изключат захранващите. Да видят ал-

химици на „наш терен“, добавяше допълнителен елемент към

интригата.

Самата аз несъмнено бях крайно удивена да видя Сидни

толкова скоро. Но наистина ли беше изминало малко време?

Бяха изминали часове, откакто избягахме от къщата на Джил.

Този интервал от време не беше достатъчен за пътуване с ав-

томобил до кралския двор, но със сигурност стигаше за полет

със самолет. Сидни не се беше преоблякла от последния път,

когато я видях. Под очите си имаше сенки. Имах чувството, че

откакто са я заловили, са я подлагали на безкрайни разпити.

Загадката в случая беше защо са довели алхимиците тук, на

срещата, свикана заради убития от Еди непознат морой. Двата

случая бяха напълно различни.

Лиса очевидно мислеше същото.

– Кои са тези гости? – попита тя, макар че имаше много до-

бра представа коя беше Сидни. Беше чула от мен достатъчно

подробни описания. Сидни огледа набързо Лиса и предполо-

жих, че тя също се е досетила, че пред нея стои Лиса.

– Алхимици – процеди Ханс сърдито. – Знаете ли какво

означава това?

Лиса и приятелите ми кимнаха.