Последна саможертва

се намесва в дворцови интриги. Онзи дворец действа като от-

рова. Доказателство е убийството на Татяна. – Емили млъкна

и ме изгледа пронизващо, с което ми напомни, че аз си оставах

главната заподозряна. Очевидно още не бяхме загърбили тази

грижа. – Всичките тези знатни аристократи... са порочни. Не

искам Джил да стане една от тях. Няма да ѝ позволя да запри-

лича на тях.

– Не всички кралски особи са такива – възразих ѝ аз. –

Лиса не е. Тя се опитва да промени системата.

Емили ме удостои само с една горчива усмивка.

– И как, според теб, се отнасят другите към нейната рефор-

ма? Сигурна съм, че има кралски потомци, които ще се зарад-

ват да ѝ запушат устата – особено онези, които не желаят да

се възроди фамилията Драгомир. Казах ти вече: Ерик беше

добър човек. Понякога си мисля, че не е съвпадение, задето

родът му е мъртъв.

– Това е абсурдно! – ахнах аз. Но внезапно престанах да

съм толкова сигурна.

– Наистина ли? – Погледът на Емили не се отдели от лице-

то ми, сякаш бе отгатнала съмненията ми. – Какво си мислиш,

че ще направят, ако на сцената се появи още един представи-

тел на фамилията Драгомир? Говоря за онези, които и сега

 318 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

се противопоставят на Василиса. Какво, според теб, ще из-

мислят, като разберат, че само една личност стои между тях и

могъществото на нейната фамилия?

Това, за което намекваше, беше шокиращо... при все това

знаех, че не е невъзможно. Като погледнах към Джил, сто-

махът ми се сви. Към такива изпитания ли щях да я тласна?

Сладката, невинна Джил. Джил, която мечтаеше за живот, из-

пълнен с приключения, и все още трудно можеше да заговори

някое момче, без да се изчерви. Желанието ѝ да се научи да

се сражава беше наполовина младежки импулс и наполовина

инстинкт да защитава себеподобните. Наистина, ако заеме-

ше подобаващото ѝ се място в кралските среди, технически

би могла да помогне на своите – макар и не по начина, който

очак ваше. А това означаваше да се забърка в потайния и зло-

вещ свят на дворцовите интриги.

Емили като че ли прие мълчанието ми за знак на съгла-

сие. По лицето ѝ се изписаха смесени чувства на триумф и

облекчение, но те скоро изчезнаха, защото Джил внезапно

проговори:

– Ще го направя.

Смаяни, всички се извърнахме. Досега я бях възприемала

само като жертва и се отнасях жалостиво към нея. Ала ето че

сега се изумих колко смела и решителна бе тя. В изражението

ѝ все още се долавяше малко шок и страх, но се появи и нещо

стоманено, което никога досега не бях виждала в нея.

– Какво? – възкликна майка ѝ.

– Ще го направя – повтори Джил още по-категорично. – Ще

помогна на Лиса и... и на фамилията Драгомир. Ще отида с

Роуз в кралския двор.

Реших, че сега не е моментът да споменавам безбройните

трудности, пред които щях да се изправя, ако се появя в бли-

зост до кралския двор. Честно казано, вече бях стигнала до

етапа, при който можех само да импровизирам, макар че изпи-

тах известно облекчение, когато гневът на Емили се насочи в

друга посока.

– Няма да отидеш! Няма да ти позволя да припариш там.

– Не можеш да взимаш решения вместо мен! – извика

Джил. – Вече не съм дете.

 319 

р и ш е л м и й д

– Но още не си и възрастна – възрази ѝ Емили.

Двете се впуснаха в разгорещен спор и скоро се наложи

Джон да се притече на помощ на жена си. В разгара на разго-

рещения семеен спор Сидни се наведе към мен и промърмори:

– Обзалагам се, че никога не си мислела, че най-трудното в

откриването на твоята „спасителка“ ще бъде да убедиш майка

ѝ да ѝ разреши да наруши вечерния час.

За нещастие в шегата ѝ се съдържаше немалко истина.

Нуждаехме се от Джил и аз със сигурност не бях предвидила

подобно усложнение. Какво ще стане, ако Емили откаже да я

пусне с нас? Очевидно за нея беше немислимо да бъде разкри-

та тайната за потеклото на Джил, още повече че бе успяла да

я опази в продължение на приблизително петнадесет години.

Имах предчувствието, че ако се стигне дотам, Джил няма да

се поколебае да избяга в кралския двор. А аз от своя страна

нямаше да се поколебая да ѝ помогна.

Още веднъж Соня се намеси най-неочаквано в разговора:

– Емили, ще ме изслушаш ли? Всичко това е неизбежно

да се случи, със или без твоето съгласие. Ако не пуснеш сега

Джил, тя ще замине следващата седмица. Или догодина. Или

след пет години. Истината е, че все някога ще се случи.

Емили се облегна на стола със сгърчено лице.

– Не. Не искам да стане така.

Красивото лице на Соня се помрачи.

– Животът, за съжаление, не се съобразява с това, което

желаем. Действай сега, когато още можеш да предотвратиш

всичко това да не се превърне в трагедия.

– Моля те, мамо – помоли я Джил. Нефритенозелените

очи, характерни за всички потомци на рода Драгомир, гледаха

Емили с много обич. Знаех, че Джил може да не се подчини

на родителите си и да избяга, но не искаше да постъпи така,

освен ако нямаше друг избор.

Емили се загледа с невиждащ поглед в пространството.

Очите ѝ, обрамчени с дълги и гъсти мигли, бяха отсъстващи,

но в тях бе легнала сянка на примирение. И въпреки че се

опитваше да провали моите планове, знаех, че го прави само

от любов и загриженост – качества, които сигурно бяха при-