Последна саможертва

бовта? Цветя, шоколади и поезия? Или нещо друго? Като да

умееш да довършваш шегите на другия? Дали беше абсолют-

ната вяра, че някой винаги ще е до теб, ще те закриля и ще те

подкрепя? Или е да познаваш някого толкова добре, че той

тутакси да разбира защо си постъпила по определен начин. Да

вярвате в едни и същи неща?

През цялата седмица се убеждавах, че любовта ми към

Дмитрий се стопява. Всъщност тя нарастваше все повече

и повече. Не бях осъзнала какво се случва. Възстановихме

старите си отношения, връзката помежду ни укрепна. Отно-

во се уверих, че от всички хора на този свят – дори и от

 405 

р и ш е л м и й д

Лиса – единствено Дмитрий бе влязъл под кожата ми, владе-

еше ме изцяло.

Когато твърдях, че обичам Ейдриън, не лъжех. Наистина

го обичам. Трудно ми е да си представя живота без него, но

думите, които казах в къщата на семейство Мастрано, издават

истинското ми отношение към него: с него просто ми е адски

забавно. Разбира се, трябва да ти е забавно с този, когото оби-

чаш, но това не би трябвало да е първото, което ти хрумва, ко-

гато се сетиш за любимия си. По-скоро би трябвало да кажа:

Ние взаимно си вдъхваме сила. Или: Той ме кара да съм по-

добра. Или може би още по-важното: Той напълно ме разбира.

Но нищо от това не беше вярно, затова не изрекох нито

едно от горните твърдения. Търсех Ейдриън заради спокой-

ствието, което ми даваше. Познатата близост и невероятното

му чувство за хумор бяха важна част от моя свят. Ако по-

паднеше в опасност? Бих дала живота си за него, така както

бих го сторила и за Лиса. При все това аз всъщност не го

вдъхновявах или поне не докрай. Той се опитваше. Искаше

му се да стане по-добра личност, обаче на този етап от живота

му мотивацията му се свеждаше повече до това, да впечатли

другите, да впечатли мен. Не го правеше заради себе си. Ес-

тествено, това не го правеше нито по-добър, нито по-лош, но

ме превръщаше в негова патерица. Щеше да го надживее, бях

сигурна. И накрая щеше да открие истинската си същност и

щеше да се превърне в един невероятен, изумителен мъж, ала

все още не беше достигнал до този момент на себепознанието.

Докато аз бях.

Стоях пред Дмитрий, втренчена отново в тези тъмни очи, в

очите, които толкова обичах. Притиснах длани към гърдите му

и усетих силните и равномерни удари на сърцето му – е, може

би малко по-забързано от нормалното. Топлината му проник-

ваше в мен през върховете на пръстите ми. Той се пресегна и

ме хвана за китките. Но не ме отблъсна от себе си. Чертите на

прекрасното му лице изглеждаха напрегнати, сякаш се бореше

със себе си, но сега, когато знаех – и то със сигурност, – виж-

дах любовта му към мен. Любов, примесена с желание. Беше

толкова, толкова очевидно.

– Трябваше да ми кажеш – заговорих. – Трябваше отдавна

 406 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

да ми кажеш. Обичам те. Никога не съм спирала да те обичам.

Искам да го знаеш.

Затаи дъх, когато му казах обичам те. Видях, че вътреш-

ната му борба за самоконтрол се превърна за него във война

на живот и смърт.

– Нямаше да има значение. Не и щом е намесен Ейдри-

ън – прошепна той. Пръстите му леко се стегнаха около

китките ми, сякаш този път наистина се канеше да ме от-

блъсне. Но не го направи. – Говорех сериозно. Не мога да

бъда такъв, Роуз. Не съм от онези, които ще отнемат моми-

чето на някой друг. А сега, моля те, да спрем дотук. Не го

прави още по-трудно.

Пренебрегнах молбата му. Ако действително искаше да се

отдръпне от мен, досега щеше да го е направил. Разперих пръ-

стите си, за да докосна повече от гърдите му, да се опия от

топлината му, която толкова отдавна ми липсваше.

– Аз не му принадлежа – изрекох с нисък глас, като се

притиснах още повече към Дмитрий, но в същото време леко

отметнах глава назад, за да мога да се любувам на лицето

му. Толкова много емоции, толкова яростна вътрешна бор-

ба, докато сърцето му се мъчеше да реши кое е правилното

и кое – грешното. Да съм притисната така към него... беше

като идеалният завършек. Соня беше казала, че нито една

двойка не можеше да споделя една и съща аура, една и съща

душа, но нашите бяха предопределени да бъдат едно цяло.

Пасваха си като парченца от пъзел. Две индивидуалности,

които, слети, ставаха нещо много по-голямо, отколкото бяха

поотделно. – На никого не принадлежа. Сама решавам какво

да избера.

– И избра да си с Ейдриън – рече Дмитрий.

– Но бях предопределена за теб.

И това отключи всичко. Всякакъв самоконтрол или разум,

които притежавахме, се стопиха. Преградите паднаха и всич-

ко, което досега бяхме сдържали един от друг, се отприщи.

Надигнах се, за да се притиснем един в друг за целувка – це-

лувка, която този път той не позволи да отмине несбъдната.

Целувка, която не прекъснах с юмрук в лицето му. Ръцете му

се сключиха около мен, преди да ме повдигне и понесе към

 407 

р и ш е л м и й д

леглото. Едната му ръка се плъзна надолу по бедрото ми, ого-

лено благодарение на злочестата ми скъсана рокля.

Всеки нерв в тялото ми пламна. Усетих как това жела-