Последна саможертва

висеше на шията ми. И да, казах си с лека усмивка, бях из-

тощена просто от това, с което двамата с Дмитрий току-що

бяхме правили. Толкова приятно бе да използвам тялото си

за нещо, което за разнообразие не водеше до сериозни нара-

нявания.

Заспах в прегръдките му и мракът ме обви отвсякъде, то-

пъл като ръцете му. Можеше да е толкова просто. Можеше

да е мирно, щастливо отдъхване. Но както обикновено, нямах

този късмет.

Сън, подвластен на магията с духа, ме измъкна от дъл-

бините на съня. За част от секундата си казах, че може да е

 410 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Робърт Дару, дошъл да търси отмъщение заради смъртта на

брат си.

Но не. Не беше търсещият мъст Дашков. Вместо това се

озовах срещу две изумруденозелени очи.

Ейдриън.

 411 

Г л а в а 3 0

Не се втурнах в прегръдките му, както винаги досега.

Как можех да го направя? След това, което бях из-

вършила? Не. Повече не можех да играя тази роля.

Все още не бях напълно сигурна какво бъдеще се очертава-

ше за мен и Дмитрий, не и докато той не отговореше на моя

ултиматум. Знаех обаче, че трябва да се разделя с Ейдриън.

Чувствата ми към него все още бяха силни и се чудех дали ще

може да си останем поне приятели. Но независимо от всичко

не можех повече да го мамя, особено сега, след като бях спа-

ла с Дмитрий. Нямаше да е чак толкова престъпно като едно

убийство, не, но със сигурност щеше да е недостойно.

Ала... точно сега не можех да кажа на Ейдриън, осъзнах

аз. Не можех да скъсам с него в съня си. Това би било гадно

почти колкото да прекъснеш отношенията си с някого, като му

изпратиш само един есемес. Освен това имах чувството, че...

ами, че навярно ще се нуждая от помощта му. Дотук с честта.

Скоро, заклех се. Скоро ще му кажа.

Той обаче изглежда не забеляза смущението ми. Вместо

това забеляза нещо друго.

– Леле!

От всички възможни места бяхме избрали да се намъкнем

в библиотеката на академията „Свети Владимир“. Отправих

му озадачен поглед покрай масите за четене, простиращи се

пред нас.

– За какво беше това „леле“?

 412 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Твоята... твоята аура. Тя е... удивителна. Цялата сияе.

Искам да кажа, че винаги сияе, но днес... ами, никога не съм

я виждал да искри така. Не го очаквах след всичко, което се

случи.

Размърдах се притеснено. След като бе нормално да засия-

вам още щом се приближа до Дмитрий, какво ли, по дяволите,

се случваше с моята аура след секс с него?

– След като се е случило... какво? – попитах го, подмина-

вайки коментара за аурата ми.

Той се ухили и се приближи към мен. Ръката му несъзна-

телно потърси цигарите, но се спря, сетне се отпусна.

– О, я стига. Всички говорят само за това. Как двамата с

Беликов сте отвлекли малкото сладкишче – какво става с нея,

впрочем? – и сте заставили онази, от алхимиците, да ви пома-

га. Тук това е най-горещата новина. Е, ако се изключат избо-

рите. Сега наближава последният изпит.

– Точно така... – промърморих. Вече бяха изтекли почти

двадесет и четири часа, откакто Лиса бе получила загадъчния

въпрос. Оставаше ѝ съвсем малко време, а доколкото ми беше

известно, тя още не бе измислила отговора.

– Защо, впрочем, спиш посред бял ден? – попита ме той. –

Не очаквах да те видя. Мислех си, че го даваш по човешкото

разписание.

– Ами... беше доста тежка нощ, наложи се да бягаме от цял

легион пазители и така нататък.

Ейдриън ме улови за ръката, но леко се намръщи, когато

не стиснах неговата. Скоро обаче лицето му се разведри и по

устните му заигра ленива усмивка.

– Е, на твое място повече бих се притеснявал от твоя старец,

отколкото от тях. Той е бесен, че не си останала в онзи град.

Освен това не го допускат да се види с алхимиците. Повярвай

ми, той наистина се опитва с всички възможни средства.

Ако развоят на събитията не беше толкова неблагоприятен

за мен, щях да се разсмея.

– Значи, в крайна сметка, не се оказа чак толкова всемо-

гъщ – въздъхнах. – Точно от това се нуждаем и ние. От Сидни.

Или по-скоро от онзи мъж, който я придружава. Защото той

вероятно знае нещо. – В паметта ми изплува моментът, в кой-

 413 

р и ш е л м и й д

то видях как трепна лицето на Иън. Той познава мъжа, който

бе нападнал Лиса и бе подкупил портиера Джо. – Нуждаем

се от него.

– Според това, което научих – каза Ейдриън, – пазителите

само се мотаят около хотела и по-скоро са загрижени кога ще

си тръгнат алхимиците. Но контролират кой посещава хотела.

Няма да пуснат никой от нас или други алхимици. В хотела

има гости и от човешката раса и предполагам, че Ейб се е опи-

тал да се дегизира като такъв. И се е провалил.

Бедният Змей.

– Би трябвало да има повече вяра в способностите на па-

зителите. Те няма да допуснат когото и да било, но самите те

свободно влизат и излизат оттам. – Собствените ми думи ме

стреснаха и млъкнах за миг. – Да, това е...

Ейдриън ме изгледа подозрително.

– О, не. Познавам този поглед. Непременно ще последва

нещо шантаво.

Задържах ръката му в своята, но сега по-скоро от възбуда,

отколкото от любов.

– Намери Михаил. Кажи му да се срещне с нас... – Млък-