Последна саможертва

тах да го гледам право в очите. – И винаги ще те обичам, но ние

не сме... Не мисля, че като двойка при нас щеше да се получи.

– Това са обичайните тъпотии, с които уж подслаждат раз-

дялата, и ти го знаеш.

Имаше право, но аз си припомних миговете с Дмитрий...

как действахме в пълен синхрон, как той винаги долавяше

съвсем точно чувствата ми. Не излъгах, като казах, че обичам

Ейдриън. Той беше чудесен въпреки всичките си недостатъци.

Защото, реално погледнато, кой няма недостатъци? Двамата с

него се забавлявахме. Помежду ни имаше привързаност, но

не можеше да се сравни с онова, което изпитвахме един към

друг с Дмитрий.

– Аз не съм... аз не съм за теб – промълвих едва чуто.

– Защото си с друг мъж?

– Не, Ейдриън. Защото... не съм. Не зная. Аз не... – Здрава-

та се обърках. Не знаех как да му обясня какво чувствам, как

може да си загрижен за някого и да харесваш да си с него, но

пак да не сте подходяща двойка. – Не те допълвам така, както

ти се нуждаеш.

– Какво, по дяволите, означава това? – възкликна той.

Сърцето ми се сви от мъка за него. Съжалявах за това, ко-

ето бях направила... но това беше самата истина.

– Самият факт, че ме питаш, говори достатъчно. Когато на-

мериш онази личност, която е родена за теб... ще разбереш. –

Не добавих, че имайки предвид миналото му, вероятно щеше

да преживее безброй фал старта, преди да открие най-подхо-

дящата. – Зная, че звучи като поредната тъпотия за скъсване,

но наистина бих искала да съм ти приятелка.

Той остана загледан в мен за няколко непоносимо тягостни

секунди, след което се засмя – макар че в смеха му нямаше кой

знае какво веселие.

– Знаеш ли кое е най-страхотното? Че си сериозна. Виж

си лицето. – Махна с ръка към мен, сякаш наистина можех да

се видя. – Ти наистина си мислиш, че това е толкова лесно, че

мога да си седя тук и да се любувам на щастливия завършек

на любовта ти. Че мога да наблюдавам как получаваш всичко,

което желаеш, докато живееш очарователния си живот.

 490 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Очарователен ли?! – Смесицата от вина и симпатия в

мен за кратко бе изместена от пристъп на гняв. – Едва ли.

Знаеш ли какво трябваше да преживея през последната годи-

на? Видях как Мейсън умря пред очите ми, бих се по време

на нападението срещу „Свети Владимир“, в Русия ме пле-

ниха стригои, а после трябваше да избягам и да се укривам

като издирваната убийца на кралицата. Съвсем не звучи оча-

рователно.

– Но накрая ето те тук, триумфираща след всичко. Ти над-

живя смъртта и се освободи от връзката. Лиса е кралица. Ти

получи желания мъж и своя щастлив край.

Обърнах се с гръб към него и се отдалечих.

– Ейдриън, какво искаш да ти кажа? Мога вечно да ти се

извинявам, но нищо не мога да поправя. Никога не съм иска-

ла да те нараня; никога няма да се уморя да го повтарям. Но

за останалото? Действително ли очакваш да страдам заради

всичко, което постигнах? Трябва ли да съм тъжна, задето вече

не съм обвинена в убийство?

– Не – отрече той. – Не искам да страдаш. Никак. Но след-

ващия път, когато си в леглото с Беликов, спри за миг и си

припомни, че не всички са такива късметлии като теб.

Извърнах се с лице към него.

– Ейдриън, аз никога...

– Не съм само аз, малък дампир – тихо додаде. – Докато

се сражаваше срещу целия свят, пътят ти бе осеян и с други

случайно засегнати. Аз съм очевидната жертва. Но какво ще

кажеш за Джил? Какво ще стане с нея сега, след като я зах-

върли на кралските вълци? Ами с Еди? Замисляла ли си се за

него? И къде е твоята позната от алхимиците?

Всяка от думите, които запращаше срещу мен, беше стре-

ла, пронизваща сърцето ми по-дълбоко от всякакви куршуми.

Заболя ме дори само от това, че нарече Джил с името ѝ, вмес-

то обичайното му „малко сладкишче“. И без това достатъчно

се измъчвах от вина заради нея, но за другите... ами, за тях

нищо не знаех. Бях подочула някакви слухове за Еди, но не се

бяхме виждали след завръщането ми в света на живите. Вече

не го обвиняваха за смъртта на Джеймс, но да убиеш морой –

когато останалите пазители вярваха, че е можел да запази

 491 

р и ш е л м и й д

живота му, – си оставаше позорно петно. Предишните случаи

на неподчинение при Еди – пак благодарение на мен – също

му тежаха, дори и да бе извършил всичко за „общото благо“.

Като кралица Лиса не би могла да направи много. Пазителите

служеха на мороите, но беше общоприето мороите да не се

намесват, когато пазителите се разправяха със своите хора.

Еди не беше уволнен, нито затворен... но какво назначение

можеше да очаква в бъдеще? Трудно бе да се предскаже.

Колкото до Сидни... тя беше още по-голяма загадка. Къде

е твоята позната от алхимиците? Това, което се случваше

в тази група, беше извън моя свят. Припомних си лицето ѝ от

последната ни среща в онзи хотел – волево, но тъжно. Зна-

ех, че тя, заедно с другите алхимици, е била освободена след

това, но изражението ѝ красноречиво подсказваше, че и на нея

трудностите няма да ѝ се разминат.

Ами Виктор Дашков? Къде се рееше сега? Не бях сигурна.

Злодей или не, той все пак бе някой, който пострада в резул-

тат на моите действия и събитията около смъртта му завинаги