Последна саможертва

Джил право в зелените ѝ очи – според мен, единствената при-

лика между двете сестри. На Джил отсега ѝ личеше, че ще

заприлича на майка си Емили. – И за мен е странно. И не зная

какво да правя.

– А какво искаш да правиш? – попита Джил тихо.

 484 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Разбрах истинския въпрос, прикрит зад формално изрече-

ния: Джил настояваше да узнае дали Лиса я иска. Лиса беше

съсипана от смъртта на брат си... но една изненадващо появи-

ла се незаконна сестра не можеше да замести Андре. Опитах

се да си представя как бих се почувствала, ако бях на мястото

на някоя от тях двете. Опитах се, но не успях.

– Не зная – призна Лиса. – Не зная какво искам.

Джил кимна и сведе очи, но не преди да уловя емоцията,

пробягнала по лицето ѝ. Разочарование. Но отговорът на Лиса

не беше съвсем неочакван.

Джил зададе следващия, може би най-уместен въпрос:

– Искаш ли... искаш ли ме на церемонията?

Въпросът увисна във въздуха. Биваше си го. Това бе при-

чината да се появим тук, но дали Лиса действително я искаше?

Не бях сигурна, докато я наблюдавах. Не знаех дали просто

се придържаше към протокола, като се опитваше да застави

Джил да играе ролята, която се очакваше от една особа с крал-

ски произход. В този случай нямаше закон, който задължава-

ше Джил да прави нещо. Тя просто трябваше да съществува.

– Да – промълви Лиса накрая. Долових искреност в думите

ѝ и ми олекна. Лиса искаше Джил не само заради имиджа си.

Част от приятелката ми искаше Джил да присъства в живота

ѝ, но се опасяваше, че ще е трудно. Все пак беше някакво на-

чало и изглежда Джил го разбра.

– Добре – рече тя. – Само ми кажи какво трябва да правя. –

Изведнъж ми хрумна, че младостта и нервността на Джил са

подвеждащи. В нея се долавяха искри на смелост и дързост,

искри, за които не се съмнявах, че ще прераснат в буен пла-

мък. Тя наистина беше Драгомир.

Лиса изглеждаше облекчена, но мисля, че се дължеше на

фак та, че бе направила една малка крачка напред в отношения-

та със сестра си. И това нямаше нищо общо с коронацията.

– Някой ще ти обясни всичко. Честно казано, не съм съв-

сем сигурна какво трябва да правиш. Но Роуз е права. Няма

да е трудно.

Джил само кимна.

– Благодаря ти – завърши Лиса. Изправи се и двете с Джил

също се надигнахме. – Аз... аз наистина го оценявам.

 485 

р и ш е л м и й д

Неловкостта отново се завърна, докато трите стояхме из-

правени. Беше удобен момент двете сестри да се прегърнат,

но макар и да изглеждаха доволни от напредъка в отношения-

та си, никоя от тях не беше готова за прегръдки. Когато гледа-

ше Джил, Лиса си представяше баща си с друга жена. Когато

Джил гледаше Лиса, виждаше живота си преобърнат с главата

надолу – живот, който досега е бил скромен и усамотен, а сега

бе изложен на показ пред целия свят. Не бих могла да променя

съдбата ѝ, но поне можех да я прегърна. Обгърнах я с двете си

ръце, без да ми пука за шевовете.

– Благодаря – казах, повтаряйки думите на Лиса. – Всичко

ще бъде наред. Ще видиш.

Джил отново кимна и тъй като нямаше какво още да се об-

съжда, двете с Лиса се запътихме към вратата. Но гласът на

Джил ни спря.

– Хей... какво ще се случи след коронацията? С мен? С нас?

Погледнах към Лиса. Още един добър въпрос. Лиса се

обърна към Джил, но все още избягваше да я погледне в очите.

– Ние ще... ще трябва да се опознаем една друга. Нещата

ще се наредят.

Усмивката, която се появи на лицето на Джил, беше искре-

на – плаха, но искрена.

– Добре – кимна тя. Имаше и надежда в тази усмивка. На-

дежда и облекчение. – Би било добре.

Колкото до мен, трябваше да положа усилие, за да не се

намръщя. Очевидно можех да се справям и без телепатичната

връзка с Лиса, защото с абсолютна увереност можех да заявя,

че Лиса не изрече цялата истина. Какво не каза на Джил? Лиса

искаше всичко да се нареди, бях сигурна, макар че самата тя

не знаеше как ще стане това. Но имаше още нещо... нещо мал-

ко, което Лиса не разкри на никоя от нас, нещо, което ме ка-

раше да се опасявам, че приятелката ми всъщност не вярваше,

че всичко ще се нареди.

Някъде от нищото в съзнанието ми изникна онова странно

предсказание на Виктор Дашков за Джил: Ако Василиса има

поне малко разум, ще я прати надалеч.

Не зная защо си го припомних, но ме полазиха ледени

тръпки. Двете сестри не се скъпяха на усмивки и аз не оставах

 486 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

по-назад, за да не издам тревогите си. След това двете с Лиса

си тръгнахме и се запътихме обратно към стаята ми. Малка-

та ми разходка се оказа по-изтощителна, отколкото очак вах.

Колкото и да ми бе неприятно да си го призная, нямах търпе-

ние отново да си легна.

Когато стигнахме до стаята ми, още не бях решила дали

да попитам Лиса за Джил, или да изчакам да чуя мнението на

Дмитрий. В крайна сметка не можах да реша нищо, защото в

стаята заварихме един неочакван посетител: Ейдриън.

Седеше на леглото ми, отметнал глава назад, все едно се бе

вглъбил в изучаването на тавана. Но не можеше да ме излъже.

Усетил бе кога сме се приближили – или поне кога Лиса се е

приближила.

Спряхме се на прага и той най-после се обърна към нас.