Последна саможертва

сдържал, когато бяхме в леглото, но затвореният му характер

не му позволяваше дори да намекне нещо пред други хора за

такава интимност. Беше си гадничко от моя страна, но се за-

смях и го целунах по бузата.

– О, ще е голям майтап – казах. – Сега... след като вече

няма защо да се крием.

– Да – съгласи се той. – Онзи ден баща ти ме удостои с един

много „майтапчийски“ поглед. – Отправи към Лиса забързан,

многозначителен поглед, след което се изправи. Наведе се и

 475 

р и ш е л м и й д

ме целуна по главата. – Тръгвам, за да ви оставя да си пого-

ворите двете.

– Ще се върнеш ли? – попитах го, когато се отправи към

вратата.

Спря се и ми се усмихна. Невероятните му тъмни очи отго-

вориха на въпроса ми и ми подсказаха много повече.

– Разбира се.

Лиса зае мястото му, като приседна на ръба на леглото.

Прегърна ме предпазливо, несъмнено загрижена за раните ми.

После ми се скара, че съм се надигнала в леглото, но аз не ѝ

обърнах внимание. Толкова бях щастлива. Бях щастлива, че

тя е добре, така спокойна и...

И изведнъж осъзнах, че нямам представа как се чувства тя.

Връзката ни бе изчезнала. И то не както при бягството от

затвора, когато тя бе издигнала защитна стена. Сега просто

между нас нямаше нищо. Бях само със себе си, напълно сама,

както си бях преди години. Очите ми се разшириха от изнена-

да, а тя се засмя.

– Чудех се кога ще забележиш – каза.

– Как... как е възможно? – Застинах, вцепених се. Връзка-

та. Връзката си бе отишла. Чувствах се, все едно са ми ампу-

тирали ръката. – А ти как го разбра?

Тя се намръщи.

– Отчасти инстинктивно... но Ейдриън видя, че аурите ни

вече не са свързани.

– Но как така? Как е възможно това да се случи? – Звучах

като обезумяла, напълно отчаяна. Връзката не можеше да из-

чезне. Не можеше да е истина.

– Не съм напълно сигурна – призна тя, като още повече

се намръщи. – Доста си поговорихме за това със Соня и с...

хм... с Ейдриън. Ние мислим, че когато за пръв път съм те

върнала обратно към живота, само духът те е поддържал да

не се върнеш в царството на мъртвите и те е държал свър-

зана с мен. Този път... ти едва не умря отново. Или може

би си умряла за един миг. Само че сега ти и твоето тяло се

преборихте да се върнеш обратно. Ти беше тази, която се

върна обратно, без помощта на магията на духа. И след като

е станало... – Тя сви рамене. – Както ти казах, можем само да

 476 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

гадаем. Но Соня мисли, че след като сама си се е преборила,

не ти е била нужна помощ, за да се изтръгнеш от смъртта.

Сама си го направила. И когато си се освободила от духа, си

се освободила и от мен. Не ти е била нужна връзката, за да

те държи в света на живите.

Беше откачено, невъзможно.

– Но ако... ако казваш, че съм избягала от царството на

мъртвите, да не би вече да съм безсмъртна или нещо по-

добно?

Лиса отново се засмя.

– Не, за това сме сигурни, че не е така. Соня ми обясни, че

докато имаш своята аура, ти си жива. Стригоите са безсмърт-

ни, но не са живи, защото нямат аури и...

Светът се завъртя пред очите ми.

– Вярвам ти, но мисля, че може би трябва да си легна.

– Отлична идея.

Леко се отпуснах в леглото по гръб. Отчаяно се нуждаех

нещо да ме разсее, за да не си блъскам главата с това, кое-

то току-що научих – беше прекалено сюрреалистично, все

още невъзможно за осмисляне, – затова се огледах наоколо.

Тази разкошна стая се оказа по-голяма, отколкото отначало

ми се стори. Сякаш нямаше край и се разклоняваше към

други стаи. Може би беше апартамент. Представих си все-

кидневна с кожени мебели и телевизор с плосък екран.

– Къде се намираме?

– В двореца – обясни ми тя.

– В самия дворец? Че как се озовахме тъкмо тук?

– А ти как мислиш? – попита тя сухо.

– Аз... – За момент изгубих дар слово. Не се нуждаех от

връзката, за да разбера какво се е случило. Още нещо невъз-

можно се бе случило, докато съм била извън света. – Мамка

му! Провели са избора за монарх, нали? И са те избрали, след

като Джил е била там, за да застане като представител на тво-

ята фамилия.

Тя поклати глава и едва не се засмя.

– Моята реакция беше малко по-силна от „мамка му“, Роуз.

Имаш ли представа какво направи?

Изглеждаше изнервена, притеснена и напълно объркана.

 477 

р и ш е л м и й д

Исках да бъда сериозна и да я успокоя... но усетих как една

огромна глуповата усмивка плъзва по лицето ми.

– Щастлива си! – възкликна тя.

– Лис, та ти си родена за това! По-добра си от всички оста-

нали кандидати.

– Роуз! – извика Лиса. – Участието ми в изборите беше един-

ствено за да спечелим време. Та аз съм само на осемнадесет.

– На толкова е била и Александра.

Лиса поклати раздразнено глава.

– Писна ми да слушам за нея! Както знаем, тя е живяла пре-

ди столетия. Мисля, че тогава хората са умирали на тридесет.

Така че тя на практика е била на средна възраст.

Хванах я за ръката.

– Ти ще бъдеш велика. Няма значение на колко години си.

Освен това няма сама да свикваш заседания и да анализираш

сборниците със законите. Имам предвид, че аз определено

няма да върша това, обаче има един куп умници. Ариана Шел-

ски не взе последния изпит, но знаеш, че ще ти помогне, ако