Последна саможертва

да ми нашепва: Светът на мъртвите няма да те пусне за

втори път.

Точно преди светлината съвсем да изчезне, видях до Лиса

лицето на Дмитрий. Искаше ми се да се усмихна. Реших, че

щом двамата, които най-много обичах, са в безопасност, мога

спокойно да напусна този свят. Смъртта най-после ме докопа.

Пък и нали изпълних целта на живота си? Да браня. Бях го

направила. Спасих Лиса точно както се бях заклела винаги да

правя. Умирах в битка. Мисията ми бе изпълнена.

Лицето на Лиса бе обляно в сълзи. Надявах се моето да

ѝ подсказва колко много я обичах. С последната си искрица

живот се опитах да заговоря, да кажа на Дмитрий колко много

обичам и него, че сега той трябва да я защитава и пази. Не ми-

слех, че ме разбра, но последната ми съзнателна мисъл беше

мантрата на пазителите:

Те винаги са на първо място.

 467 

Г л а в а 3 4

Не се събудих в света на мъртвите.

Не се събудих дори в болница или в някакъв друг ме-

дицински център – което, повярвайте ми, неведнъж

ми се беше случвало. Не, събудих се сред лукс, в огромна

спалня с позлатени мебели. Раят? Едва ли, при моето поведе-

ние. Леглото ми с балдахин имаше юрган от червено-златисто

кадифе, достатъчно дебел, за да се използва и като матрак.

Върху малката масичка до по-отдалечената стена примигваха

свещи, изпълващи стаята с ухание на жасмин. Нямах предста-

ва къде се бях озовала или как се бях добрала до тук, но когато

в паметта ми се върнаха последните ми спомени, изпълнени

с болка и мрак, реших, че дори само фактът, че още дишам, е

достатъчно обнадеждаващ.

– Спящата красавица се събуди.

Този глас... този прекрасен, сладък като мед глас с мек ак-

цент. Обгърна ме и едновременно с това върху мен с пълна

сила се стовари невероятната истина: аз бях жива. Бях жива.

И Дмитрий бе тук.

Не можех да го видя, но усетих как върху устните ми раз-

цъфна усмивка.

– Ти ли си моята медицинска сестра?

Чух го как стана от стола и пристъпи към мен. Като го ви-

дях наведен над мен, си спомних колко висок беше в действи-

телност. Гледаше ме от високо с онази негова усмивка – една

от прекрасните, но толкова редки усмивки. След последната

 468 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ни среща той се беше погрижил за външността си – кестеня-

вата му коса беше вързана в спретната опашка, макар че от

няколко дни не се беше бръснал. Опитах се да се надигна в

леглото, но той не ми позволи.

– Не, не, трябва да лежиш. – Болката в гърдите ми подсказа,

че имаше право. Мозъкът ми се беше събудил, но останалата

част от мен още бе изтощена. Нямах представа колко време

е изтекло, но нещо ми подсказа, че тялото ми е участвало в

битка – но не с някой стригой или нещо подобно, а със себе

си. Битка, за да оцелея.

– Тогава ела по-близо – казах му. – Искам да те видя.

Той се замисли за миг, след което изрита обувките си.

Обърнах се на една страна – което ме накара да потрепна, –

и успях да му освободя малко място в края на леглото. Сгуши

се до мен. Главите ни лежаха върху една и съща възглавница,

деляха ни само сантиметри, докато се взирахме един в друг.

– Така по-добре ли е? – попита той.

– Много по-добре.

С дългите си грациозни пръсти той отметна косата от лице-

то ми, преди да ме погали по скулите.

– Как се чувстваш?

– Гладна.

Дмитрий се засмя леко и внимателно отпусна ръка на кръс-

та ми в нещо като половин прегръдка.

– Разбира се, че си. Мисля, че досега успяха да те накарат

да погълнеш само малко бульон. Това, както и течностите, ко-

ито ти вкарват през системите. Вероятно имаш захарна недос-

татъчност.

Сковах се. Никак не обичах иглички или тръбички и се рад-

вах, че не съм била будна, за да ги видя. (Иглите за татуировки

са друга работа.)

– И колко дълго съм била в безсъзнание?

– Няколко дни.

– Няколко дни... – Потреперих, а той придърпа юрга-

на по-нагоре, решил, че ми е студено. – Не би трябвало да

съм жива – прошепнах. Изстрели като тези... бяха прека-

лено бързи, прекалено близо до сърцето. Или куршумът е

попаднал точно в сърцето ми? Притиснах ръка към гърдите

 469 

р и ш е л м и й д

си. – О, Господи! Лиса ме е излекувала, нали? – Навярно е

използвала твърде много от магията на духа. Не е трябвало

да го прави. Не можеше да си го позволи. Само че... защо

още чувствах болка? Ако тя ме беше излекувала, нямаше да

има никаква болка.

– Не, тя не те излекува.

– Не? – Намръщих се, неспособна да го проумея. Как иначе

съм оцеляла? Внезапно ми хрумна един съвсем изненадващ

отговор. – Тогава... е бил Ейдриън? Той никога не би... след

начина, по който се отнесох с него... не. Той не би могъл...

– Какво, да не мислиш, че би те оставил да умреш?

Не му отговорих. Куршумите може би вече ги нямаше, но

мисълта за Ейдриън още караше сърцето ми – фигуративно

казано – да се свива от болка.

– Независимо как се чувства той... – Дмитрий се поколеба.

В края на краищата това беше деликатна тема. – Е, той не би

те оставил да умреш. Искаше да те излекува. Но и той не го

направи.

Почувствах се зле, че бях толкова несправедлива да се

усъм ня във великодушието на Ейдриън. Дмитрий беше прав.