Последна саможертва

Ейдриън никога не би ме изоставил, независимо от това кол-

ко го бях огорчила и наранила. Изброих набързо оставащите

възможности.

– Кой тогава? Соня?

– Никой – отвърна Дмитрий просто. – Е, предполагам, че

самата ти.

– Аз... какво?

– Хората могат да се излекуват и без магия, Роуз. – В гласа

му се долавяше нотка на развеселеност, макар че лицето му

оставаше сериозно. – А раните ти... бяха много лоши. Никой

не вярваше, че ще оцелееш. Оперираха те, а след това ни ос-

таваше само да чакаме.

– Но защо... – Следващият ми въпрос навярно прозвуча

твърде арогантно. – Защо Ейдриън или Лиса не ме излеку-

ваха?

– О, те искаха, повярвай ми. Но в настъпилия хаос... крал-

ският двор заприлича на затвор, в който потушават бунт. Пре-

ди да успеят да реагират, и двамата бяха отведени под най-

 470 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

строга охрана. Никой не можеше да припари до теб, не и след

като още те смятаха за убийца. Първо трябваше да се уверят

във вината на Таша, макар че действията ѝ бяха достатъчно

красноречиви.

Отне ми един миг, за да приема идеята, че съвременната

медицина и издържливостта на собственото ми тяло са ме из-

лекували. Прекалено много бях свикнала с магията на духа.

Това ми се струваше невъзможно. И докато се опитвах да ос-

мисля чутото, последните думи на Дмитрий ме сепнаха.

– Таша... още ли е жива? – попитах.

Лицето му още повече помръкна.

– Да. Заловиха я веднага след като те простреля – преди

някой друг да пострада. Задържана е. Сега продължават да из-

лизат наяве още доказателства за вината ѝ.

– Да я обвиня, беше едно от най-трудните неща, които ня-

кога съм правила – промълвих. – Дори битките със стригоите

са по-лесни.

– Зная. За мен бе толкова трудно да го проумея, толкова

трудно ми бе да го повярвам. – Очите му добиха отнесено из-

ражение, което ми напомни, че Дмитрий беше познавал Таша

много преди аз да се срещна с нея. – Но тя е направила своя

избор. Сега всичките обвинения срещу теб са свалени. Ти

вече си свободна. Нещо повече. Ти си героиня. Макар Ейб да

тръби наляво и надясно, че всичко било негово дело.

Това отново върна усмивката ми.

– Разбира се, че е негово. Вероятно скоро ще ми връчи

сметка с разходите.

Главата ми се замая от опияняваща радост и удивление.

Свободна. Имах чувството, че бяха минали години, откак-

то отгоре ми се бяха стоварили най-тежките обвинения... и

смъртната присъда, а сега... сега всичко това бе изчезнало.

Дмитрий се засмя, а на мен ми се прииска да остана така

завинаги, само ние двамата, да се наслаждаваме един на друг,

необезпокоявани от никого. Е, може би не точно така. Не

можех дори да помръдна, без да ме прониже остра болка. А

и гърдите ми бяха стегнати в дебели превръзки. Двамата с

Дмитрий имахме толкова малко мигове насаме, когато дейст-

вително можехме да се отпуснем и да се отдадем на любовта

 471 

р и ш е л м и й д

си. Нещата помежду ни започнаха да се оправят чак сега, на-

края... когато за малко да се окаже, че е прекалено късно. И

може би все още наистина беше.

– Какво ще стане сега? – попитах го.

– Не съм сигурен. – Допря бузата си до челото ми. – Прос-

то се радвам... толкова съм щастлив, че си жива. Толкова мно-

го пъти бях на косъм да те загубя. Като те видях просната на

пода, сред онази ужасна суматоха и бъркотия... почувствах се

толкова безпомощен. Осъзнах, че си права. Прахосваме жи-

вота си с чувство за вина и самообвинения. Когато впери в

мен гаснещия си поглед... го разбрах. Ти наистина ме обичаш.

– Нима си се съмнявал? – Исках думите ми да прозвучат

шеговито, но всъщност звучаха обидено. И може би наисти-

на да бях обидена, малко. Та нали толкова много пъти му бях

повтаряла, че го обичам.

– Не. Искам да кажа, че тогава проумях, че не само ме оби-

чаш. Осъзнах, че действително си ми простила.

– Няма какво да ти прощавам, наистина. – И това вече му

го бях казвала.

– Винаги съм смятал, че има. – Отдръпна се назад и отново

ме погледна. – И това ме възпираше. Независимо какво каз-

ваше, аз просто не можех да повярвам... не ми се вярваше, че

ще ми простиш всичко, което ти причиних в Сибир, както и

онова, след като Лиса ме излекува. Мислех си, че ти просто

се заблуждаваш.

– Добре, няма да ми е за пръв път. Но не, този път не се

самозалъгвам.

– Зная, а и с откровението, което ме осени... В онази части-

ца от секундата, когато разбрах, че си ми простила и наистина

имам любовта ти, най-сетне можах и аз да простя на себе си.

Цялото онова бреме, всички онези връзки с миналото... всич-

ко изчезна. Беше като...

– Като освобождаване? Като да полетиш?

– Да. Само че... се случи твърде късно. Може да звучи от-

качено, но докато те гледах, с всички тези мисли, нахлули в

главата ми, беше като.... все едно виждах как ръката на смърт-

та се протяга към теб. И нищо не можех да направя. Бях без-

помощен. Не можех да ти помогна.

 472 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Помогна ми – уверих го. – Последното, което помня, че

видях... преди да потъна в мрака, бяха лицата ви, твоето и на

Лиса. – Е, освен това съзрях и призрачните лица, но споменава-

нето им само щеше да развали този романтичен миг. – Не зная