Последна саможертва

Осъзнах, че може би наистина щеше да се опита да се из-

мъкне, сражавайки се, макар че ми се струваше невъзможно.

 464 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

В залата цареше пълен хаос. От всички страни към мястото на

схватката се втурнаха още пазители. Ужасени морои се опит-

ваха да избягат колкото можеше по-далече от мелето, но пове-

чето само си пречеха един на друг, като се бутаха, препъваха

и падаха. Внезапно силен пукот изкънтя в залата. Изстрел от

пистолет. Повечето морои мигом залегнаха на пода, само па-

зителите продължиха да напредват. Вероятно Таша се беше

сдобила с този пистолет от пазителя, когото преди малко бе

съборила на пода. И със свободната си ръка сграбчи първия

морой, който ѝ попадна подръка. Боже мой, беше Мия Ринал-

ди. Седеше до Кристиан. Не мисля, че Таша дори е забелязала

кого точно е взела за заложник.

– Никой да не мърда! – кресна Таша на приближаващите

към нея пазители. Опря пистолета в главата на Мия. Усетих

как сърцето ми замря. Кога всичко успя да ескалира толкова

бързо? Не бях предвидила такъв развой на събитията. Пред-

полагаше се, задачата ми да мине мирно и кротко. Изоблича-

вам Таша. Отвеждат я. И точка.

Пазителите застинаха, но не толкова заради командата ѝ,

а защото преценяваха как да се справят с подобна крайна за-

плаха. Междувременно Таша започна бавно – много бавно –

да си проправя път към изхода, като влачеше Мия със себе

си. Напредваше бавно, тромаво, заради нагъсто подредените

столове и струпания пред изхода народ. Забавянето ѝ осигури

време на пазителите да разрешат тази грозна дилема. Те вина-

ги са на първо място. На карта бе поставен животът на Мия, животът на един морой. Пазителите не можеха да позволят

Мия да загине, но не можеха и да оставят да им избяга мороят,

размахващи пистолет.

Работата беше там, че Таша не беше единственият морой

боец в залата. Сигурно бе направила възможно най-лошия избор

на заложник. Блясъкът в очите на Мия красноречиво ми подска-

за, че тя няма да се даде мирно и кротко. Лиса също го разбра.

Едната от тях или двете щяха да загинат, а Лиса не можеше да

позволи това да се случи. Ако можеше да накара Таша да пог-

ледне към нея, можеше да се опита да я укроти чрез внушение.

Не, не, не, помислих си. Не исках още една моя приятелка

да се забърква.

 465 

р и ш е л м и й д

Двете с Лиса едновременно видяхме как Мия се напрегна,

за да се отскубне от хватката на Таша. Лиса осъзна, че точно

сега трябва да действа. Усетих го през връзката ни. Прочетох

мислите ѝ, знаех за решението ѝ, дори и за начина, по който

тялото ѝ стегна всичките си мускули и нерви, за да се устреми

напред и да привлече вниманието на Таша. Усетих го толкова

ясно, сякаш с Лиса споделяхме общо тяло. Знаех накъде ще се

насочи Лиса още преди дори да го е направила.

– Таша, моля те, недей...

Лиса скочи напред, ала жалостивият ѝ вик секна, когато

Мия изрита Таша и се откъсна от нея, като мигом залегна,

оставайки извън обсега на пистолета. Таша, все още с насоче-

но оръжие, сега бе изненадана от два фронта. След като вече

не можеше да достигне Мия и всичко се развиваше толкова

светкавично, Таша изстреля бясно два куршума към първата

заплаха, движеща се срещу нея – която не бяха приближава-

щите я пазители. Беше слаба фигура в бяло, която крещеше

на Таша.

Или по-скоро, щеше да бъде. Както казах, знаех къде точно

Лиса ще стъпи и какво ще направи. И в тези скъпоценни се-

кунди, преди още да е помръднала, аз се измъкнах от обръча

на пазителите и се хвърлих пред нея. Някой скочи след мен,

но вече бе твърде късно. Точно тогава пистолетът в ръката на

Таша гръмна. Усетих остро пробождане и изгаряне в гърдите

си, сетне нямаше нищо, освен болката – толкова всепоглъщаща

и силна, че беше почти отвъд възприятията.

Усетих как се строполявам, усетих как Лиса ме улови и из-

крещя нещо – може би на мен, може би на някой друг. В за-

лата настъпи такава невъобразима суматоха, че вече не знаех

какво се е случило с Таша. Бяхме само аз и болката, която

съзнанието ми напразно се опитваше да блокира. Светът все

повече притихваше и притихваше. Видях Лиса надвесена над

мен да ми крещи нещо, което не можех да чуя. Беше толкова

красива. Сияеща. Сред корона от светлина... но около нея се

заспуска мрак, за да я обгърне отвсякъде. И в този непрогле-

ден мрак изплуваха лица... призраците и духовете, които вина-

ги ме следваха. Умножаваха се, докато мракът се сгъстяваше,

за да се спусне над очите ми. За да ме призове.

 466 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Пистолет. Бях повалена от един пистолет. Беше едва ли

не комично. Подло, казах си. Бях посветила целия си живот

на ръкопашния бой, като се обучавах как да избягвам кучеш-

ки зъби и силни ръце, вкопчени във врата ми. Но пистолет?

Беше толкова... хм, лесно. Трябваше ли да се чувствам оби-

дена? Не знаех. Пък и имаше ли значение? И това не знаех.

Знаех само, че в този момент умирах, независимо от всичко

останало.

Зрението ми все повече се замъглявяше, мракът и призра-

ците ме обгръщаха и – кълна се – май чух в ухото си Робърт