Последна саможертва

как съм оживяла, след като съм била простреляна, как съм из-

вадила такъв невероятен късмет... но съм напълно сигурна, че

вашата любов – твоята и на Лиса – ми е дала сили да се преборя

за живота си. Трябваше да се върна при вас. Само Бог знае в

какви каши щяхте да се забъркате без мен.

Дмитрий не намери подходящи думи за отговор и вместо

това поднесе устни към моите. Целунахме се, отначало леко, а

сладостта на мига ми помогна да превъзмогна болката, която

не ме напускаше. Целувката ми тъкмо се задълбочи, когато

той се отдръпна.

– Хей, какво става? – попитах го.

– Още се възстановяваш – смъмри ме той. – Може да си

мислиш, че нещата отново са нормални, ала не е така.

– Това е нормалното за мен. И знаеш ли, мисля си, че след

цялата тази новопридобита свобода, себеоткриване и изразя-

ване на любовта ни, най-после можем да спрем с целия този

мъдър дзен будизъм и с всичките умни дрънканици, от които

до гуша ми дойде.

Това ми спечели една искрена усмивка.

– Роза, това няма да стане. Приеми го или се откажи.

Притиснах устни до неговите.

– Ако това означава да те имам, ще го приема. – Исках

отново да го целуна и да му докажа кой притежава по-голям

самоконтрол, но онова проклето нещо, наречено реалност, от-

ново надделя. – Дмитрий... честно, какво ще стане с нас?

– Ще живеем – отвърна той без колебание. – Животът про-

дължава. Ще продължим. Ние сме пазители. Ще защитаваме и

може би ще променим нашия свят.

– Постепенно – отбелязах аз. – Но какво е това „ние“ и

това за „пазителите“? Бях съвсем сигурна, че с кариерите ни

е свършено.

– Ммм. – Обхвана лицето ми в шепи и си помислих, че

отново ще ме целуне. Надявах се да го направи. – Поднесоха

ни извинения и отново възстановиха статута ни на пазители.

 473 

р и ш е л м и й д

– Дори и на теб? Повярваха, че не си стригой? – извиках.

Той кимна.

– Хм. Дори и името ми да е изчистено, идеалното бъдеще за

мен е да работим един до друг.

Дмитрий се премести по-близо до мен. Очите му светнаха.

Очевидно знаеше някаква тайна.

– Дори е още по-добре: ти си пазител на Лиса.

– Какво? – Едва не се изправих в леглото. – Та това е невъз-

можно. Те никога няма да...

– Направиха го. Тя ще има и други пазители, така че веро-

ятно са решили да ти позволят да бъдеш с нея, щом ще има кой

да те надзирава – подразни ме той.

– Ти не си... – Стомахът ми се сви, като си припомних

проблема, който толкова отдавна ни измъчваше. – Ти не си

сред нейните пазители, нали? – Това постоянно ни е притес-

нявало. Исках Дмитрий да е близо до мен. Винаги. Но как

можехме да бдим над Лиса и да поставяме нейната сигурност

на първо място, ако се тревожим също и един за друг? Мина-

лото се завръщаше, за да ни измъчва.

– Не, аз имам друго назначение.

– О! – Поради някаква причина това леко ме натъжи, макар

да знаех, че е по-разумният избор.

– Аз съм пазител на Кристиан.

Този път седнах в леглото, въпреки заповедите на лекарите.

Шевовете по гърдите ми се опънаха, но не ми пукаше.

– Но това е... това на практика е същото!

Дмитрий също се надигна и сякаш се радваше на изум-

лението ми, което – реално погледнато – си беше жестоко

от негова страна, имайки предвид, че едва не умрях и така

нататък.

– Донякъде. Но няма да бъдем постоянно заедно, особено

когато тя замине за Лихай. Той не отива с нея... но ще про-

дължат да се срещат колкото може по-често. И когато те се

срещат, ще се срещаме и ние. Това е добра комбинация. Ос-

вен това.... – Отново стана сериозен. – Мисля, че ти доказа на

всички, че поставяш нейния живот на първо място.

Поклатих глава.

– Да, но никой не е стрелял по теб. Само по нея. – Изрекох

 474 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

го нехайно, но се замислих: какво ще правя, ако и двамата се

озоват в беда? Ще му вярваш, обади се моят вътрешен глас.

Ще му вярваш, че може да се погрижи сам за себе си. Както

и той на теб. Погледнах към Дмитрий и си спомних за сянка-

та, която улових с периферното си зрение в балната зала. – Ти

ме последва, когато скочих пред Лиса, нали? Кого искаше да

предпазиш? Мен или нея?

За няколко дълги секунди само ме съзерцаваше изпита-

телно. Можеше да ме излъже. Можеше да избере по-лесния

отговор, да ми каже, че е възнамерявал да избута и двете ни

настрани, ако това въобще е било възможно, за което нямам

спомен. Но Дмитрий не ме излъга.

– Не зная, Роза. Не зная.

Въздъхнах.

– Няма да ни е лесно.

– Никога не е лесно – промълви той и ме притегли в ръцете

си. Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи. Не, нямаше

да е лесно, но си струваше. И докато сме заедно, винаги ще си

струва усилията.

За дълго останахме така, един до друг, докато едно дис-

кретно почукване на вратата не ни принуди да се отдръпнем.

На прага се появи Лиса.

– Съжалявам – извини се тя. Лицето ѝ грейна от радост,

като ме видя. – Трябваше да оставите един чорап на вратата

като знак, че искате да се усамотите. Не очаквах, че толкова

сте се разгорещили.

– Неизбежно е – отвърнах безгрижно, като ударих Дмитрий

по ръката. – С него винаги е горещо.

Дмитрий изглеждаше скандализиран. Никога не се беше